Добре дошли в уеб сайта на Регионално краеведско дружество - Враца

Наши автори

Църквата "Свети Архангел Михаил" в село Сухаче - Ивайло Никодимов

Наши автори

"Село Сираково" - автор Иво Ниновски

Наши автори

След като по-голямата част от селата във Врачанска област се сдобиха със своя писана история, в края на 2012 година и малкото, но с хилядолетна история селце Сираково най-после получи такава. Преди повече от 20 години се с нея се е захванал докторът по етногеография Иво Ниновски, чийто здрави родови корени са именно от това село. След дълги и трудни търсения из библиотеките и архивите, събиране на откъслечни исторически и етнографски данни, търсене на информация и спомени от възрастни сираковчани, много от които не са вече сред нас.

                В началната глава на книгата са включени необходимите и задължителни за краеведското изследване географски особености – местополжение и релеф, полезни изкопаеми и води, климат и почви, както е отразена по интересен начин и местната флора и фауна.    

                Следва интересната глава за за съхранената топонимия – имената и разположението на  местностите в землището, както и легендите и обяснения за селищното име Сираково, съхранено през столетията.

               В третата и най-обширна глава за историята и развитието на селото е обханат обширен период още от 3-4 хилядолетие преди Христа, преминава се през тракийското селище на трибалите в местността Пчелиня, през римската пътна станнция с характерно землено укрепление на един от главните пътища в равна Мизия, за да се дотигне до заселването на славяните и българите в района на селото. Със сигурност се знае че Сираково съществува през ХІІІ-ХІV век и е заварено от османските нашественици със вековното си име. Разгледана е историята и развитието на селото, а от редица османски документи  разбираме, че е било средно голямо и богато селище, както и имената на мъжкото население през целия ХVІ век .

Отделено е необходимото внимание на Освобождението на селото на 25. Х. 1877 г. , както и икономическото и политическото му развитие в годините на капитализма и социализма, с неговите постижения и несгоди. Отделено е място на  етнографските характеристики като жилище и двор, облекло, календарни и семейни обичаи, както и на черковното, училищното и читалищно дело.

                 В последната глава е отделено място и на самите сираковчани- техния брой, етнически и религиозен състав, полова и възрастова структура, както и на генеалогията – местните,  придошлите и изчезналинте родове в селото. Показани са основателите на фамилийте (над 40 на брой) и следващите 4-5 поколения.

                Изследванията на автора продължават, като той издирва и събира спомени и фотографии, за да бъде съставена и издадена нова подробна книга за родовете в селото от най-старите и основатели до родени деца в ден днешен.

                За тази своя дейност са необходими усилията на всички сираковчани и свързаните със селото, които могат и желаят да помогнат.  Нека потърсят автора Иво Ниновски на следните телефони:

                              0886/839 – 407 ;  0879/ 179- 239   или на e-mail :

                                                             transkontakt_int@mail.bg

“Военните паметници в Белослатинско” на Ивайло Никодимов

Наши автори

Поредната книга на врачанското издателство “Медиа груп-Иво Йорданов” носи заглавието “Военните паметници в Белослатинско” и представлява регистър на всички паметни знаци – паметници, възпоменателни плочи, чешми и др., поставени в чест на загиналите и останали без гробове български войници от тридесет и двете села в цялата тогавашна Белослатенска околия. Въпреки очакванията които поражда това заглавие, негов автор е един-единствен изследовател, краеведът Ивайло Никодимов. Той проучва лично и по собствена инициатива съществуващите паметни знаци във всички села от Белослатинска околия, поставени в периода от 1914 г., от когато датира първия паметник в с. Сухаче, до наши дни. Изследователят отразява и допълненията към паметните знаци, поставяни по-късно, в памет на загинали през Втората световна война и партизанското движение. Така книгата “Военни паметници в Белослатинско” представлява пълен регистър на всички видове паметни знаци, с историята на тяхното поставяне, имената на вписаните лица, в чиято памет са поставени, както и инициаторите, строителните комитети, ваятелите и архитектите, които  реализират инициативата.

            Паметните знаци са подредени по азбучен ред. Има справочен апарат за улеснение на читателите – данни за майсторите-каменоделци и скулптурите, както и снимки на загиналите. В  уводните бележки се изяснява военно-териториалното разделение на Царство България, формирането, състава и бойния път на 17-ти пехотен Доростолски полк във всички войни, в който са се числели основната част от мобилизираните войници от Белослатинска околия, както и общите данни за издигането на военните паметници.

С книгата “Военните паметници в Белослатинско” от Ивайло Никодимов, читателят разполага с пълен и изчерпателен регистър на съществуващите паметни знаци на загиналите от Руско-турската и Сръбско-българската война, Балканските войни и Първата световна война (1912-1918 г) и  Втората световна война.

 

 

Весела Пелова

“Записки на Вълко Петков от село Долна Кремена Врачанско за превземането на Одринската крепост 1913 г.” на Ивайло Никодимов

Наши автори

             Балканската война, както и останалите войни в периода 1912-1918 г. са поредица от епични военни постижения, христоматийни за военната наука и история. Те са сътворени обаче от обикновени български  войници, които разкриват един невероятен образ на българина, способен на чудеса от храброст и мъжество в моментите на най-върховно изпитание в историята си. Такъв обикновен български войник е бил и младшия подофицер Вълко Петков от с. Долна Кремена, който е мобилизиран като всички българи на 17 октомври 1912 г. Той обаче има едно необикновено качество – не само участва в кървавите боеве, но има очи и сърце и да вижда и осмисля ставащото, като описва сраженията на своя полк. В промеждутъците на отделните сражения, когато всеки събира кураж за следващата битка, той намира сили да опише в малко тефтерче с карирани листа случващото се.

              Ивайло Никодимов открива и публикува оцелелите части от записките на мл. подофицер Вълко Петков. Запазени са само 21 листа от тефтерчето, но пък те разкриват превземането на Одринската крепост – една от най-значимите победи на българската армия за всички времена на военната й история, през необикновените очи на един от обикновените български войници, изнесли победата на щиковете си.

 

            Книгата “Записки на Вълко Петков от село Долна Кремена Врачанско за превземането на Одринската крепост 1913 г.” е издадена от “Медиа-груп” през 2010 г. Тя е предоставена на вниманието на врачани, чиито деди също са участвали в тези паметни събития, когато при командата “Хайде вратчанци напред, на драго сърце и весели крачки” са тръгвали в атака към поредната победа на българската армия и на възгласа на полковия командир “Стой 2-ра дружина, че ви избиха. С кого ще аз да си отида в Вратца?, нашите старци движейки се като на расходка”, минават укрепленията, не виждайки и не чувайки нищо, освен целта.

           Записките на Вълко Петко са вписвани ежедневно – от 2 март до до 20 март 1913 г, като описва  превземането на Одринската крепост и влизането в града на 14 март. Приложени са : карта на сраженията, списък на архивните документи, проучени в ДВИА за уточняване на събитията в записките и доклада на командира на ІІ дружина, 57 полк поручик Михайлов, за сраженията на 11, 12 и 13 март 1913 г. от военно-историческия архив, който допълва данните в  записките на войника.                                                                     

                                                                           Весела Пелова

"ПOД ОРЕШЕ СТОЛОВАТО" на Ивайло Никодимов

Наши автори

Калина Тодорова

 

Под ореше столовато

 

Под ореше столовато : 26 автентични песни от село Габаре, Белослатинско /  Състав. Ивайло Никодимов . - Враца : Медиа груп – Иво Йорданов, 2010 . - 48 с. : с портр.

           През лятото на 2008 година, докато издирва материали, свързани с историята на село Габаре, Белослатинско, съставителят на сборника Ивайло Никодимов попада на истинска находка. Разбира това, когато разгръща овехтяла стара тетрадка, дадена му от габрешанина Пешо Велчев Радулов, който случайно я открил сред вехториите на тавана си. Част от нейното „безценно съдържание” изпълва появилия се две години по-късно сборник. В предговора към изданието авторът разказва как тръгнал по следите на народнопесенната традиция в Габаре и нейните записвачи и събирачи. „Оказа се обаче, че малката (по размери и обем) тетрадка, без корици и с липсващи в началото и в края страници, съдържа 11 коледарски, 9 седенкарски и 9 жетварски песни, 2 приказки, 9 разказа за колоритни жители на селото и кратки сведения за Габаре, записани през 1946 година. Въпреки че никъде не е отбелязано на кого е принадлежала тетрадката (кой я е водил), един по-обстоен и внимателен прочит не остави у мен съмнение, че тя е дело на габрешанката Мария Михова Иванова.

Мария Михова е родена в село Габаре около 1913 година, в семейството на Михо Иванов – заможен собственик на земи, воденица и кмет на селото в периода 1927-1930 година. През 1937 година Михова завършва Софийския университет по специалността “Славянско езикознание и етнография” с дипломна работа: “Етнографски изследвания на село Габаре, Белослатинско”. (Дипломната работа се съхранява в Библиотеката на СУ “Св. Кл. Охридски” под № 330). През 1946 година, посещавайки родното Габаре, Михова е използвала времето си, за да записва песни, приказки и др. в споменатата тетрадка. По сведения на местни хора, Михова по-късно е живяла, работила и починала в София.”

В сборника авторът включва „само онези песни, които са записани изцяло, а са изпуснати недовършените, тези със зачеркнати пасажи или пък с неясен и губещ се смисъл.” Много от текстовете са познати на читателя в различни варианти, „но това, което ги прави ценни, е че точно в този си вид те са изпълнявани в село Габаре в края на XIX – средата на XX век.” – смята Никодимов. Три от песните са записани от Васил Стоин и публикувани в сборника “Народни песни от Тимок до Вита” (1928). Певецът Цено Лилов – Беговеца, обаче, двадесетина години по-късно ги изпява и пред Михова с някои изменения, което показва, че народните песни са се “дообработвали” от изпълнителите. В изданието е включен и един разказ на учителката, който дава ценни сведения за “народния трубадур”, както тя нарича певеца и за обстановката, при която е извършвала своите етнографски проучвания.

Изданието е предназначено както за специалисти – краеведи, етнографи, фолклористи, литературоведи, така и за широк кръг читатели – „всички онези, които ценят и обичат българското народно поетично творчество”.

 ***

Магията, анимализмът, култът към предците, вярата в силата на обред и слово битуват в едно с християнско-библейските мотиви и образи в обредните песни – едни от най-старинните образци в българското народо-поетично наследство: змията и митичният змей – посредник между световете, любовник и стопанин-покровител, стара юда, слънчо и слънчова сестра – ясна звезда, мома - перуника, славей, кошута, момък – сив сокол; множество светци и юнаци или библейски герои…

Дървото на живота е древна митологема, около която се завърта празникът в коледния цикъл. В текстовете от Габаре то е „ореше столовато” – край него Ненко чобан и неговата дружина влизат в двубой с горска самодива… Целият набор от митологеми и символи на зимния преход присъства – слънцето, слънчовата сестра, еленът „третяк – на снага му ясни звезди, на чело му ясен месец, на глава му златни роги” – слънчев символ и конят – негов „културен двойник”, „заключеното небе – свети Петър със седемдесе кофаре” и „отключеното плодородие”, лютата змия, трите синджира освободени роби – орачи, овчари и лозари…  Тук са „сите светци и ангеле”, които „припадат” в небето като „ситна пчела”. В две от песните е възпят свети Георги – в образа му на носител и закрилник на берекета и стоката. Интересна е песента, в която сив сокол предвещава падане на царството.

В тази „истинска народна поема” „стара Нина Господина” и цялата му многолюдна челяд редят „Божа и царска” трапеза; чорбаджията три калески – три бъклици посреща да си види „своя мъка, Божа убос – конете се изжребиле, кравите се изтелиа, козите се изкозиле, овцете са изягниле…”, момата със слънцето се надгрява, с момците се наддумва, годежари отдалеч среща, “добър юнак с добра коня” с Ясно слънце  се “надваршква”,  елен третиняк край бел Дунав гони,  

“добри гости коледари”, добра вест носят, Млада Бога хвалят!

            ***

Записаните през 1946 г. от Мария Михова единадесет коледни песни и една благословя представляват съхранени образци от своеобразен цикъл ритуални текстове, елементи от магическа формула, която обединява невербалното обредно действие, словото и песента и е изградена върху вярата на предците в способността им да повлияят върху силите на съдбата и природата, на вселенския ритъм. Заклинания и митология, магически послания, примери на изящна словесност и мелодика, „бисери” в богатата народнопесенна традиция на Северна България, те са безценно богатство, макар и като количество да не могат да съперничат на познатите и популярни цикли от по тридесет-четиридесет песни  (от Русенско, Сливенско, Свищовско, Варненско и др.).

 …За българското краезнание – „истинско съкровище”, което дава възможност да се надникне в света на народния бит, нрави и обичаи във Врачанско от средата на ХХ век;

знание на древните, но и за древните;

за изследователи – богат материал в областта на езикознанието, митологията, фолклористиката, литературознанието…

за хората от Северозапада – още един ключ към небето и сърцето: вярата в доброто, „повикано, потърсено”…

за българите, понесли в сърцето си белия Дунав и сянката на „ореше столовато”, независимо в кое кътче на света се намират в кръстопътния ХХІ век; …топлинката, очарованието на истинското, непреходното в света на новите информационни технологии…

за съвременника – знаци по пътя минало – настояще – бъдеще;

за наследника – красива и силна частица от нестихващия емоционален заряд и знание на предците, отворила магически портал през пространство и време…

 

„РОДЪТ НА НАВУЩАНЕТЕ ОТ СЕЛО ГАБАРЕ, БЕЛОСЛАТИНСКО” на Ивайло Никодимов

Наши автори

Блага Атанасова

 

„РОДЪТ НА НАВУЩАНЕТЕ ОТ СЕЛО ГАБАРЕ, БЕЛОСЛАТИНСКО” –

ОЩЕ ЕДИН ЗНАЧИТЕЛЕН ПРИНОС

КЪМ РОДОЗНАНИЕТО В НАШИЯ КРАЙ

 

Никодимов, Ивайло. С навуща на краката : Родът на Навущанете от село Габаре Белослатинско / Ивайло Никодимов . - Враца : Рал Колобър, 2010 (Враца : Микротест) . - 144 с. : с ил., портр., факс. ; 20 см

          Библиогр. с. 141.

         ************

За врачани името на Ивайло Никодимов е свързва не само с името на неговия баща художника Никодим Ненов, но и с карикатурите му в централния и местен периодичен печат и като илюстратор към някои издания на местни автори.

Преди години Ивайло Никодимов започна да събира материали за написване историята на родното село на баща му (с. Габаре) и се възхищавах на упоритостта, с която проучваше книги и архивни документи, уточняваше нещата до най-малки детайли, съпоставяше намерените факти. Намереното все не го задоволяваше, търсеше още и още...

         След смъртта на дядо му Некул Ненов Милов през лятото на 2000 година, Ивайло Никодимов решава да направи родословно дърво (схема) по негови спомени. „За целта разполагах с няколко хвърчащи листа, на които през 1994 г. набързо бяхме нахвърляли нашето родословие. Написаното тогава не ме задоволи, тъй като родословието беше проследено само по права (мъжка) линия и не споменаваше нищо за сестрите, дъщерите и жените на Навущанете” – пише той в уводните бележки към родоведското си изследване. С присъщата му упоритост започва усилена събирателска работа – среща се с Томо Иванов Томов, който е „изготвил родословно дърво не само по права, а и по съребрена линия”, но и то не го задоволява, тъй като намира грешки и непълни сведения, среща се с представители на рода Навущанете, търси в  „Регистрите по гражданско състояние” и „Актове за умиранията”, съхранявани в кметството на с. Габаре. Продължава проучванията си в Държавен архив и Регионална библиотека „Христо Ботев” – Враца, отдел „Краезнание”, Университетска библиотека. И така, цели осем години – добавя все нови и нови сведения... или както самият казва „...родословната схема взе да се превръща в книга”.

Книгата е разделена условно на няколко части. „С навуща на краката” съдържа сведения за родоначалника  дядо Вутю или Вукю, както го наричали неговите съвременници. Той произхожда от колибите на село Ябланица, Тетевенско, но в началото на XIX в. се заселва в с. Габаре заедно с жена си баба Йона. Раждат им се 6 деца. Името на рода идва от думата „навуща”, които трябвало „да бъдат чисти, бели и най-вече стегнати тясно около краката и свирката”. „Кални ли са били или развлечени навущата на дядо Вутю, та габрешани са му викали Вукю „Навущана” („Навущанеца”) не ми е известно, но от този прякор идва и названието на нашия род Навущанете” – пише Ивайло Никодимов и продължава – „С това име и с навуща на краката, децата на дядо Вутю създали семейства, народили деца, построили къщи, участвали във войни, орали ниви, пасли овце, кози и говеда. Навущанете се прочули в Габаре и в съседните села със своето трудолюбие и обич към земята. Старите габрашани казвали: „Търсиш ли работник, търси Навущанете”. Много интересни сведения за този род дава големия български етнограф Димитър Маринов, който по думите на самия Ивайло запалва желанието му за краеведски изследвания.

В останалите 6 части на книгата са представени децата на дядо Вутю и баба Йона: първородния син „Некол Вутюв Навущански и неговите потомци („Навущанете”), „Найден Вутюв Навущански и неговите потомци („Гащерете”), „Пею Вутюв Навущански и неговите потомци („Пеювци”), „Неда Вутюва Навущанска и нейните потомци”, „Мило Вутюв Навущански и неговите потомци („Миловци”) и „Ивана Вутюва и нейните потомци”.

Изданието съдържа множество снимки, схеми на родословното дърво на всяко едно от по-горе споменатите имена, спомени, обяснителни бележки.  

В „За да ги помним и обичаме”, заключението към родоведското си изследване, авторът споделя: „Това, драги читателю, беше накратко историята на моя род – рода на Навущанете от с. Габаре, Белослатинско. Навярно ти е направило впечатление, че в него няма прочути герои и личности от българската история, а само... обикновени хора. Хора, носили прегърбени, но с достойнство житейския си кръст и запазили честно своето име. Хора, борили се ежедневно с несгодите на живота, за да ни има нас – техните потомци, за да ги помним и обичаме, защото „никой не умира истински, докато има хора, които го помнят и обичат”.         

Своята краеведска дейност Ивайло Никодимов започва с отличен старт. Събирайки материали за написване историята на с. Габаре, Врачанско, попада на ценни първоизточници, които през 2010 година  издаде като самостоятелни книги. За „Под ореше столовато: 26 автентични песни от село Габаре, Белослатинско” е използвал предоставена му от негов съселянин „една стара тетрадка, случайно намерена сред вехториите на тавана му”. Оказва се, че тя съдържа 11 коледарски, 9 седенкарски, 9 жътварски песни, 2 приказки  и 9 разказа за колоритни жители на селото и кратки сведения за Габаре, записани през 1946 г. Така се появяват и „Записки на Вълко Петков от село Долна Кремена, Врачанско за превземането на Одринската крепост 1913 година”.

Ивайло Никодимов има публикации и в сборниците от краеведските конференции „Миналото на родния край – послание към бъдещето”, провеждани в Регионална библиотека „Христо Ботев” – „Погребални обичаи и надгробна каменна пластика в с. Габаре, Врачанско”, „Генерал-щабен полковник Таслаков – славният командир на 35-ти пехотен врачански полк”. Родоведското си проучване „Родът Драгневи” представени на Първото краеведско четене на Регионалното краеведско четене, на което е един от член-учредителите.

 

                                                  

ПОРЕДИЦАТА "ЧЕРГАТА НА БАЦЕ" на Огнян Пищиков

Наши автори
РЕЧНИКО НА БАЦЕ
Над 1500 думи и изрази от Северозапада с център Враца
Първо издание
Враца, 2010 г.
Събрал и обработил: Огнян Пищиков
Обем: 128 стр.
Рамери: 64*90/32

ЗА БАЦЕ И РЕЧНИКО МУ:
Обикновено Баце не иска, а сака. Не отива, а отважда. Не куца, а кьопа. Не яде, а кльопа. Не жуми, а мижи. Не друса, а мандръса. Не къса, а кине. Не скромничи, а се скуморосва. Не се хили, а се лези. Не се шегува, а се кюрлува. Не прави любов, а се лумборосва. И не е лош, а просто неела.
А когато не може да се разбере какво точно прави, то той или такова или онодва.
Баце нема къв друг да е освен врачанин, ама може да е и с по-общ корен от Северозапада.
Он си е такъв от горе до доле и обратно, и ча у чирвата. И нема да го бръкате с шопето, оти Баце си е друг чешит. Баце едно говори, друго казва, а трето съ разбира. Баце така знае – така говори.
А он много знае и много говори, па кой ще да го разбира.
И затова кой не сака Баце `а го фръли на джанката, требва да му чете речнико.
Пръво, шъ требва да съ напне, после да съ емне и без да съ напиньа много да го изчете от коръ до коръ.
И кой стане готов, пà да съ емне и да са довлече на госкье у Враца на семинарни занятия.
Па да седнат с Баце доле у мазата, да кръцнат от винцето, да са насунат с покръкло и да съ нафръгат до козиркъта та да му
провери он нивото на знанията.
А като изчемреат и Баце му викне: кам тъ бе, пустиняк?, оня веднага да го разбере и да мги стане и на двамата убаво.

Наши автори

БИСЕРИТЕ НА БАЦЕ  
3000 фразеологизми от Северозапада с център Враца
Първо издание
Враца, 2010 г.
Събрал и обработил: Огнян Пищиков
Обем: 240 стр.
Рамери: 64*90/32

 СЕВЕРОЗАПАДЪТ е необятната езикова територия на Баце. Тук той засмуква още от раждането  си неподражаемия закачлив говор, пие вдъхновение от непресъхващия местен фолклор и диша с пълни гърди  от неподправения и незабравен дух на словосвободолюбието (ех, че дума създадох!).

            Разбира се Врачанинът е частица от тази езикова вселена. А, както е известно, не само  извън Враца и Врачанско, но вече и по целия свят, Врачанинът почти винаги е Баце. Където и да се появи скромната му персона, тя става обект и център на внимание. Ако, не дай Боже, още в началото не му се обърне полагаемото такова, то той прави всичко възможно да го забележат и до края на срещата вече е постигнал онова впечатление, което смята, че му се полага. В подходяща среда той бързо издува платната и плува в свои води, защото, доказано е, че веселите компании са необятното море за изявата на Баце.

            Най-много, разбира се, Баце умее да разказва вицове и истории. В масовките той е ерудиран, забавен и приятен и не е обект на злонамереност и обиди – до момента, в който не прекали с надуването си и не омръзне на околните. Баце рядко става за посмешище, макар че изявите му предизвикват оживление и масов смях, а това в известна степен се дължи и на езика му.

            Езикът на  Баце е малко груб и вулгарен, но в същото време цветист и иносказателен. Понякога се употребяват думи, чиито смисъл не е много ясен, освен за човека, който ги употребява, т.е. за Баце, но и той само си мисли, че знае какво казва.

Баце говори едновременно със себе си  и с всички останали. Той е „цар” на иносказателните сравнения, в които всъщност се крие цялата му житейска философия – да казва едно, а да се разбира друго: натаралянкахме съ, напи`ме съ до козирката, шъ мàана да тъ прибия, откинал ми съ е от бучника, размитам за тебе (или за гости), връи заглава, шъ го отнесеш като бръмбар сламка, шъ тъ мъкна като влак цинкова кофа, шъ тъ òтнесъ като куцо пиле домат и др. са само част от неговия „бисерен” репертоар.

Още по – изразителни са словосъчетанията, които също са алегорични, но показват неговото душевно и физическо състояние: влачи клефъри, спу`àл е днòто, вИси цифки, мà`а гащи, тръга Урболешката, станàл е мъж на пйуска, гледа като суек, апат го му`ите, обикалят го винарките, изчемрева и т.н.

            Езикът на Баце е неговото лично убежище. Това е неговият начин да се скрие зад собствените си думи и даже от тях. Баце умишлено замества истинската дума, която иска или трябва да ти каже с друга непозната за теб дума, която е без строго установен смисъл, но затова пък и той, и ти, и останалите си я разбирате както искате.

            Баба ми, например, казваше, че „като срещнала комшийката и като я заперèстила, та я направила мàти маскарà. Дядо ми пък се заканваше, че ако я срещне (същата или друга комшийка), „така шъ я подперèсти, че шъ го запомни”. И до ден днешен не знам какво означава това, но ако потърсим отговора в съвременния гръцки език, където думата перèста означава гълъб, а и в самия български език, където същестува прилагателното пèрест, то най-вероятно единият е имал предвид, че я е разпертушинил, а другият, че ще й надигне перата, което като че ли е същото, но все ми се струва, че е имал нещо друго предвид.

            Така винаги различно звучи и врачанският език, ако го извадиш от устата на Врачанина. Само в езика на самия Врачанин, врачанският език звучи живо и неподправено. Ако трябва да се възпроизведе сцена от преди петдесет години, за да покаже духът в езика на някогашните врачани – тя няма да се различава с такава от преди двеста години, от преди сто и сега.

            За да говориш по врачански, трябва да си роден Врачанин. Трябва да си пет поколения Врачанин. Защото това е същност. Врачанинът без своя език не е истински Врачанин – не е Баце.

            Вярно е, че езикът на  Баце е на границата между забавното и вулгарното (ако щете просташкото), но в същото време е много точен и колоритен. Речта му е жива и от нея струи неподправена ирония и самоирония.

            Баце е изключително наблюдателен и откровен и не крие интимното си отношение към предмети, хора и явления като им дава определения, които показват прекалено близката взаимовръзка между възприемащия и възприеманото, оценяващия и оценката.

            Вярно е и че този език вече не звучи цивилизовано. Екането и ньакането ни отдалечават от времето и ни правят зависими от собствената ни провинциалност, а отрупания с грижи съвременник не винаги е склонен да приема това фриволно жонглиране с думите, на което само Баце е способен.

            Няма съвременен информационен носител, който може да обхване и да събере цялото многобразие от словоблудствата на Баце и затова сигурно настоящето издание е скромен опит да му се отдаде заслуженото място в живота ни и най-важното – направено е с любов.

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg