Добре дошли в уеб сайта на Регионално краеведско дружество - Враца

От Дунав до Балкана

От Дунав до Балкана

Поредица издания на Регионално краеведско дружество - Враца

От Дунав до Балкана

"Баница - село с богата истори" на д-р Анета Дилова

От Дунав до Балкана

ОКТЕТ “ВРАЦА”- МУЗИКАЛНАТА ЕМБЛЕМА - Цветана Евгениева

От Дунав до Балкана

     На 40-годишнината от създаването на прославения мъжки октет “Враца” е посветена новата книга на журналистката Цветана Евгениева “Октет “Враца”- музикалната емблема”. Тя е пета  в поредицата "От Дунав до Балкана" - издания на Регионалното краеведско дружество - Враца. Книгата беше представена в навечерието на Деня на народните будители в читалище “Развитие” във Враца.
     “Целта на това издание е да възкреси спомена за октет “Враца”, който 15 години не слезе от сцената като изнесе 2000 концерта във Врачанско, България и чужбина, каза при представянето Цветана Евгениева. Той е аплодиран многократно от публиката на Германия, Унгария, Полша, бившия Съветски съюз и Румъния. Десетки хиляди врачани, българи и чужденци се докосват
до магията на тези музиканти, чийто широкоспектърен репертоар е включвал над 200 песни. Като солисти с групата са пели едни от най-големите оперни изпълнители – н.а. Стоян Попов, н.а. Николай Стоилов, з.а. Николай Гаубич, з.а. Никола Василев, Стефан Въжаров, Петър Бакърджиев.
Октет “Враца” остана в паметта на поколения врачани, израсли с неговите песни. Той се превърна в емблема, във визитна картичка на града, в неговия музикален глас.”

     В книгата освен богатия документален материал за концертите, пътуванията, професионалното и творческото развитие на октет “Враца”, оценките за него и общественото признание, са включени разкази и спомени на живите участници и на близките на починалите, както и много снимки.
      Вдъхновителят и издателят на книгата Цветан Асенов - най-младият участник в октета, обяви, че подарява по една книга на всички читалищни и училищни библиотеки в община Враца.

История на село Габаре, Белослатинско - Ивайло Никодимов

От Дунав до Балкана

През последните две-три години в краеведските издания все по-често започна да се появява като автор Ивайло Никодимов. До 2010 г. името му се свързваше предимно с неговите изяви като карикатурист. Още ученик, от 1984 г. започва да рисува карикатури, които публикува в регионални и национални вестници и списания. Участва в различни конкурси и изложби за карикатура у нас и в чужбина, от които печели престижни награди. От 2001 г. е член на СБХ, секция „Карикатура”. Понастоящем сътрудничи на в. „Стършел” и врачанския ежедневник „Конкурент”.

Познавам Ивайло Никодимов от години като читател в отдел „Краезнание” на Регионална библиотека „Христо Ботев”, който все търсеше нещо интересно, непрекъснато преглеждаше сбирката на „Старопечатни, редки и ценни издания” в отдела. Мисля, че интереса му към краеведските изследвания беше провокиран от книгите на известният събирач и популяризатор на етнографията и фолклора на Северозападна България Димитър Маринов.

         Ивайло Никодимов е роден на 11 октомври 1969 г. в гр. Бяла Слатина. Детството му преминава в Габаре, родното село на баща му, художника Никодим Ненов. Майка му е от с. Сухаче, община Червен бряг. Техни роднини има в селата Лепица, Еница и Тлачене – „Белослатинско е  моята България”, казва той. През 1995 г. завършва Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина в Стара Загора, специалност „Ветеринарна медицина”. Като ветеринарен лекар работи във фирма „Гергьовче” ООД – Враца от 1996 г.

Всеки, който е започвал да събира материали за написване историята било на рода или родното място знае колко продължителен и трудоемък процес е това, но удовлетворението е голямо, когато видиш плодовете на своя труд. Информацията се намира в справочници, сборници, периодични издания, краеведски издания и библиографски указатели, спомени, ръкописи, исторически проучвания на специалисти. Всичко това се съхранява във фондовете на библиотеките, архивите и музеите. Цялостното им проучване от един човек е трудно осъществимо. Самият Ивайло Никодимов се сблъсква с този факт и както сам казва, „... това означава, че настоящето издание не е пълно. Сигурен съм, че има редица важни събития и факти, до които не съм стигнал. За сметка на това пък съм се постарал отговорно, добросъвестно и безпристрастно да изложа тези, които съм открил. Избягвал съм да правя анализи, обобщения и изводи – нека всеки един читател да го направи сам за себе си”. Постарал се е и го е постигнал – да бъде обективен при разкриване истините за миналото на село Габаре, такива, каквито са били по онова време.

Както е редно в такива случаи започва с това, което вече е публикувано в различни издания и които може да ползва – от проф. Константин Попов (роден в Габаре) „Говорът на с. Габаре, Белослатинско” (Местните имена в Белослатинско. – София : Наука и изкуство, 1960 г. (Год. СУ: Филолог. факултет, т. IV, 2. 1956. Отделен отпечатък).   Другият източник за историята на селото е на Богдан Николов „От Искър до Огоста” (София, 1996).    

След проучвателна работа с печатни и периодични издания, съхранени в Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Университетската библиотека на СУ „Св. Климент Охридски”, краеведския каталог и картотека на отдел „Краезнание” на Регионална библиотека „Христо Ботев” – Враца, Ивайло Никодимов се насочва към издирване на ръкописи, непубликувани материали от архивите, спомени и разкази на съселяни. Така попада на ценни извори – пътеписът на Цани Гинчев „Габерското езеро” (съхранен в архива на БАН), „Етнографски изследвания на село Габаре, Белослатинско” на Мария Михова (съхранени в Университетската библиотека на СУ „Св. Климент Охридски”), ръкописна тетрадка от 1946 г., съхранена и предоставена му от габрашанина Пешо Велчев Радулов и други. От Централен военен архив – Велико Търново издирва списък на загиналите във войните от селото. При всяко отиване в Габаре обикаля околностите на селото с бележник и фотоапарат, позовава се на спомени и разкази на свои съселяни и техни наследници, близки роднини, води кореспонденция с габрашани, живеещи в други селища на страната. Когато разбира, че през 80-те години на ХХ в. Бенчо Бенчев (скулптор и учител, роден в с. Габаре), е започнал да пише история на селото, която е останала незавършена, Ивайло Никодимов издирва ръкописите му, които се намират в различни хора. Част от тях любезно му представя за ползване един друг събирач на историята на селото – Иво Йорданов, главен редактор на вестник „Враца днес”. Ръкописите на Бенчев представляват няколко глави от замислена книга – „Вместо предговор” (3 стр.), „Габаре в древността” (3 стр.), „Габаре след Освобождението” (5 стр.) и „Предвестници на читалищното дело в Габаре” (8 стр.). В предговора той пише: „Порочно ще е всяко подозрение, че гоним по-далечни цели от тая – да оставим на децата ни данни и дати, над които живота непрекъснато сее пепелта на забвението, да ги оставим като бащин дълг, та те – нашите потомци, като знаят миналото в настоящето, да бъдат улеснени при решаване задачите на бъдещето”.

Похвално е за един млад човек като Ивайло Никодимов, професията на когото не е свързана с краезнанието, да проявява интерес и да започне сериозни краеведски изследвания. От 2002 г. започва да събира сведения за бащиния си род в с. Габаре, историята на селото, погребалните обичаи и по много други теми. В резултат на отговорното му отношение към работата, с която се е захванал, налице са отлични резултати. От материала, който е успял да събере издава книгите „Под ореше столовато: 26 автентични песни от село Габаре, Белослатинско” (2010),  „С навуща на краката: Родът на Навущанете от село Габаре, Белослатинско” (2010), „Записки на Вълко Петков от с. Долна Кремена, Врачанско, за превземането на Одринската крепост 1913 година” (2010) и „Войнишките паметници в Белослатинско” (2011). Член-учредител е на Регионално краеведско дружество – Враца (2009). Участва с доклади в регионалните краеведски конференции и самостоятелните краеведски четения на дружеството.

За „История на село Габаре, Белослатинско” той споделя, че „онова, което не съм постигнал е да напиша имената на всички жители на селото, създавали неговата история”. Това обаче не намалява ни най-малко нейното значение. Ивайло Никодимов не само изпълнява своя синовен дълг към родното село на баща си и родния край, но неговите книги са  огромна стъпка напред в обогатяването на краеведската книжнина за Врачанския край.

Блага Атанасова

Бистрешки манастир „Св. Иван Рилски - Пусти (Касинец)”

От Дунав до Балкана

В навечерието на храмовия празник на Бистрешкия манастир излиза от печат първата книга за светата обител. Автори на сборника са Пламен Иванов – Регионален инспектор към Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство”, Калина Тодорова – Завеждащ отдел „Краезнание” Регионална библиотека „Христо Ботев” и Весела Пелова – Главен експерт Държавен архив – Враца. Фотографиите са на Петър Петров, Васко Врачовски и Боян Пищиков. Редактори – Блага Атанасова и Бойка Лозанска. Съдържа и анотации на английски, френски и испански език. Идеята е да се популяризира възстановената светиня. За първи път специалисти археолози, историци и краеведи обединяват своите усилия в името на един от най-интересните и в същото време най-малко изследван културно-исторически паметник с национално значение от Врачанския край – манастира „Св. Иван Рилски - Пусти (Касинец)”. В изданието са включени нови разработки и непубликувани материали от теренни проучвания в последните години, свързани с историята, археологията, архитектурата, стенната живопис, етнографията и фолклора. Това е първото самостоятелно издание, посветено на манастира в неговата многовековна история и е реализирано с финансовата подкрепа на Община Враца и Холсим (България) АД - Бели Извор. „Бистрешки манастир „Св. Иван Рилски - Пусти (Касинец)” е петата книга от поредицата „От Дунав до Балкана” на Регионално краеведско дружество – Враца и е съвместно издание на дружеството и Регионалната библиотека.

 Бистрешкият манастир „Св. Иван Рилски (Пусти) - Касинец” се намира на около 12 км. северозападно от град Враца недалеч от местността Касината. Разположен е на малка поляна в горния край на един от стръмните долове, спускащи се от Балкана към Врачанското поле. От юг и от запад поляната е оградена от отвесни, високи около 50 м. варовикови скали. В основата им се образува плитка, но висока и широка пещера с карстов извор. На северната й стена неизвестен зограф изписал пет сцени от житието на свети Димитър и свети Нестор. Стенописът се намира на 12 м. височина и обхваща площ от 15 кв. м., а в надписът под сцените се сочи годината – 1544. Върху западната стена на пещерата са запазени следи от скални икони с образите на св. Иван Рилски и св. Йоан Богослов. Под тях е свещеният извор с езерото – за водата му се вярва, че е лековита. Тя минава покрай църковната сграда и пада от скалите, като образува малък водопад. В близост до него има скална ниша, където с традиционни водолечебни и климатолечебни способи в миналото се лекували душевно болни. Фреските в пещерата и някои от стенописите в църквата показват, че тя е възстановена през ХVI в., но създаването на манастира се отнася в епохата на Второто българско царство и се свързва с крепостта, намираща се на рида югоизточно от него. Откритата в и около пещерата тракийска керамика свидетелства, че тук вероятно е имало светилище в предримската епоха (IV-I в. пр. Хр.), а може би и по-рано. Предполага се, че манастирът е основан като скален и монасите първоначално обитавали тази и околните пещери.

Сегашната църква е построена върху останките на по-стара, като част от нея е вградена в новата сграда. Тази по-стара църква може би е принадлежала на селище към крепостта. Върху варовата мазилка на църковния храм личат следи от три стенописни слоя – от ХІІ в., от ХVІ в. и 1867 г. През XVII в. в манастира процъфтява занаятчийството – известната златарска работилница, която е във връзка с прочутата Чипровска школа. Най-популярното произведение на майсторите от школата, изработено в Бистрешкия манастир, е сребърен кръст с позлата и цветни камъни от 1611 г. Запазени са също и художествено украсен сребърен жезъл и сребърно-позлатената обковка на Черепишкото четвероевангелие - истински шедьовър на българското средновековно калиграфско и приложно изкуство. В манастира „Св. Иван Касинец” се е намирала и една от първите по нашите земи меднощампарски работилници. Образци от изработена в светата обител църковна утвар, щампи и икони се съхраняват в историческия музей във Враца.

            Въпреки че е един от най-малките манастири във Врачанската епархия, зиме и лете той е обект за посещение от стотици поклонници през всички времена, откакто го има. Значителен принос за все по-голямата му популярност в началото на ХХ в. имат врачанските туристи. След учредяване на туристическото дружество през 1900 г., пътят до Касината става един от любимите маршрути за членовете му и за техните гости. При възобновяването на манастирския комплекс на 16 септември 1928 г. той е осветен с името „Св. Иван Рилски”. Над манастира е пещерата Постницата, разположена върху отвесна скала и до там се стига изключително трудно без помощта на стълба. В нея на височина пет-шест метра в малка скална ниша е изградена (вероятно по-късно) миниатюрна църквичка със свод от преплетени лозови пръчки, измазан с вар, на който все още може да се разпознае фигурата на Христос Вседържател. Според легендите това е най-старата част на манастира – тук живял четирийсет дни в пост и молитви най-почитания и най-обичания български светец Иван Рилски и скалата сама се отворила, когато той тръгнал към Рила планина. Постницата е уникална за нашите земи.

Църквите и паметниците на село Зверино - Ивана Захариева

От Дунав до Балкана

Захариева, Ивана

   Църквите и паметниците на село Зверино : Предания, легенди, исторически справки / Ивана Захариева . - Враца : Регионално краеведско дружество, 2011 . - 40 с. : с ил., сн.

 

Книгата „Църквите и паметниците на  село Зверино” на Ивана Захариева, издание на Регионалното краеведско дружество – Враца е плод на дългогодишна изследователска работа, посветена на духовните богатства на родния край.   

 

         „Всяко село и град в България имат поводи за гордост на хората, които живеят в тях – природни красоти, характерни традиции в бита, известни личности, високи постижения в дадена област, събития, оставили дълбоки следи в поколенията.

            За зверинчани най-голямото богатство е примерът на хората, изградили църквите и първото училище, тези, които са помогнали на героите от Ботевата чета да преминат буйната река и смелите мъже, дали живота си по фронтовете на войните за идеалите на нашето Отечество – България…”

                                                                                  Ивана Захариева

 

Шарената река на времето - Цветана Евгениева

От Дунав до Балкана

Евгениева, Цветана

Шарената река на времето / Цветана Евгениева ; Предг. Калина Тодорова . - Враца : Регионално краеведско дружество, 2011 . - 223 с. : с ил., сн., портр., 8 л. : сн.

 

           Простички, обикновени, земни чудеса!

           Седи Дедо Господ, престорен на белобрад старец, под ореше столовато – клоните му в синьото небе, корените му в Черното море, а край него жива река тече… Водата шарена приижда: жълти пръски – слънце се подава, славей-пиле запява, златни грейват равнините, чемшир-порти се отварят – смях в зелените зеници на мома-дърво край момък-друмник… „Червен-бел трендафил, мари бульо…”

            Седи Дедо Господ, людето брои, в шарени води ги топи и благославя: „Златна кака! Черна кака…” И тъй, откакто свят светува… И тъй докато свят светува…

            Красива приказка наредили нашите сладкодумци за чудото, наречено живот. За съдбата човешка и времето…

       „Една шарена черга ни дели в малката стая – шарената река на времето. На двата бряга сме. Гледам отсреща смалените от годините фигури на баба Мария и дядо Петър и се опитвам да си представя какви са били като млади, каква тръпка ги е събирала, каква дума ги е омагьосвала. Сухите дървета припукват в огнището и ни връщат в миналото, а жаравата напомня за един древен танц – нестинарското хоро” – продължава приказката в наши дни, сякаш благословник я мълви във вечен тайнствен обред…

            Инстинктивният стремеж за съхраняване на духовността във време, когато материалното все повече изпълва делника (и празника!) ни и стъпка по стъпка ги превзема води съвременния творец към непреходните и нетленни измерения на битието.

            Българката – женският образ на родното… Началото – майката, нов живот: човек, звезда, мечта, сълза, въздишка, писана гайда, везана риза – една хубост друга повикала… Върволицата от спомени приижда с грижите за настъщния, за дома и челядта, спира пред дързостта на младостта да отхвърли предразсъдъци и забрани, за да блесне пред прожекторите актрисата, диригентката, да полети с песента към небе и към сърце… Многолика и неповторима! Седнала на прага, чедото си все чака…, замръкнала под чуждо небе със стрък коприва носталгията лекува… – глътка светлина по „дългия път към покрива на света”…

            Столетниците – разковничето на дълголетието и мъдростта… Мъдростта на обикновения човек… Изстрадан и отруден делник, понесъл белега на войната, на сиромашията, на болестта, но омагьосан от трепета на надеждата и любовта…  А „любовта е огън” - казват по нашия край, когато обичаш наричаш: „Изгорех по тебе!”,  и не дай Боже да станеш безразличен – „Отгорех от тебе!”. Животът е тайнство и вечна е жажда ни да го разгадаем – като търсачи, като откриватели, като мъдреци или… просто като негови чеда. Нека той бъде шарен, пътеките – земни и небесни, нелеки, далечни, нека бъде вечно предизвикателство… Да го ценим, да го пазим – прозира между редовете посланието – всичко зависи от сърцето, защото което в нас, то е и около нас… Ние творим, ние рушим! И отново сътворяваме…

Искри от огнището – погледът на твореца…  „Трябва да имаш око, за да видиш вечното в делничния факт” – пише големият наш поет Константин Павлов – „Погледът на художника, на твореца, може да създаде вечност от едно растение, на което животът от поникването до загиването трае само три месеца. Но художникът може да го превърне във вечност… Талантът има Божията мисия да посочи с пръст ежедневието и да каже: „Превръщам те във вечност!”  Такава е силата на соловото, на баграта, на музиката, ръката, изваяла глината – топлата родна земя, на порива, съживил тази ръка… Звън на меденяци, бръшлянови китки, мелодия и думи, заплетени в оманна – с пълни шепи земна хубост; свирката писнала, хлябът шарен, меракът на старите майстори: бащино огнище, началото – майката, нов живот – звезда, мечта…

            Това, което ги събира в „Шарената река на времето” е магическата вселена, именувана  „Човек” и пленителната кръстопътна нейна душа… Оцеляването на живеца у всеки, искрицата в очи – отворените ръце и сърце за бял свят… Най-голямото предизвикателство е да се самосъхраним – да опазим човешкото в човека, за да опазим и преродим всичко около нас: няма неодушевени предмети около теб, човече, щом ти носиш душа! Простички, обикновени, земни неща – чудеса!

            …Тръгваме по шарената черга и стъпка по стъпка тя става мост… Двата бряга се изгубват, измити от водите на живата река… 

 

            На първата книга от поредицата издания на Регионално краеведско дружество – Враца „От Дунав до Балкана”  на добър час!

Калина Тодорова

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg