Добре дошли в уеб сайта на Регионално краеведско дружество - Враца

2010

Първи самостоятелни четения на Регионално краеведско дружество - Враца

Програма

 

         10. 30 ч. – Откриване 

 

Първо заседание – Ръководител ст. н. с. д-р Йорданка Манкова

 

10. 45 – 11. 00 – Йорданка Манкова – “Към въпроса за двете сватбени знамена във врачанската традиционна сватба”

11. 00 – 11. 15 – Недка Димитрова – “Свилените тъкани в бита на врачанското население”

11. 15 – 11. 30 Ивайло Никодимов – „Двадесет и шест автентични песни от с. Габаре, Врачанско, записани през 1946 година”

11. 30 – 11. 45 Калина Тодорова – „Оня свят” – представата за смъртта и отвъдното в оплакванията, оплаквателните песни и каменната пластика от Врачанския край”

11. 45 – 12. 00 Полина Якимова – Сенки от миналото: “Народните занаяти в миналото и днес”

            12. 00 – 12. 15 Весела Пелова – “Родовите връзки на Врачанският род Сокачеви и  други стари фамилии”

           

            Почивка12. 15 ч. – 12. 45 ч.

 

Второ заседание – Ръководител Калина Тодорова

 

12. 45 – 13. 00 – д-р Христина Маринска –  „Езиковата ситуация във Враца по време на Възраждането въз основа на „Семейния архив на Хаджитошеви”.

            13. 00 – 13. 15Огнян Пищиков – „Врачанският говор или говорът на врачани”

            13. 15 – 13. 30Светла Берова – „Китката – символ на Бяла Слатина”  

13. 30 – 13. 45 Даниела Велчовска – „Борован – кръстопът на епохи”

            13. 45 – 14. 00 – Анета Дилова – “Банишкото евенгелие” – средновековен писмен паметник, свързан с историята на село Баница.

14. 00 – 14. 15 - Румяна Цветкова „Васил Левски във Врачанско”

 

         Кафе пауза – 14. 15 ч. – 14. 30 ч.

 

14. 30 – 14. 45 Ваня  Желязкова – „Дневник на подофицера Иван Илчев от I / VI –та полева болница на VI –та Бдинска дивизия от Първата световна война (1915-1919)”

14. 45 - 15. 00  - Георги Павлов – “35 години Българско географско дружество във Врачански окръг (1975-2010)”

            15. 00 - 15. 15Ивана Захариева – „Помощта на Българския червен кръст след наводнението във Враца на 1 май 1966 година”

15. 15 – 15. 30 -  Борислав Тошев – “190 години от създаването на първото училище в с. Борован”

 

Закриване на четенията – ст. н. с. д-р Йорданка Манкова

           Съобщения – Блага Атанасова

Анотации на материалите

Двадесет и шест автентични песни от село Габаре, Белослатинско, записани през 1946 година - Ивайло Никодимов

2010

Ивайло Никодимов представи в Първите самостоятелни четения на Регионалното краеведско дружество готовият за печат сборник с автентичен фолклор:

 

Двадесет и шест автентични песни от село Габаре, Белослатинско, записани през 1946 година

 

През лятото на 2008 година, докато издирвах материали свързани с историята на село Габаре, Белослатинско попаднах на една стара тетрадка. Предостави ми я габрешанина Пешо Велчев Радулов, който случайно я беше намерил сред вехториите на тавана си. Самият той не знаеше кой я е водил, нито пък какво има в нея. Смяташе, че някой е записвал спомени за селото от дядо му - Радул Йотов Радулов (1856-1956). Оказа се обаче, че малката (по размери и обем) тетрадка, без корици и с липсващи в началото и в края страници, съдържа 11 коледарски, 9 седенкарски и 9 жетварски песни, 2 приказки, 9 разказа за колоритни жители на селото и кратки сведения за Габаре, записани през 1946 година. Въпреки, че никъде не е отбелязано на кого е принадлежала тетрадката (кой я е водил), един по-обстоен и внимателен прочит не остави у мен съмнение, че тя е дело на габрешанката Мария Михова Иванова.

Мария Михова е родена в село Габаре около 1913 година, в семейството на Михо Иванов – заможен собственик на земи, воденица и кмет на селото в периода 1927-1930 година. През 1937 година Михова завършва Софийския университет по специалността “Славянско езикознание и етнография” с дипломна работа: “Етнографски изследвания на село Габаре, Белослатинско”. (Дипломната работа се съхранява в Библиотеката на СУ “Св. Кл. Охридски” под № 330). През 1946 година, посещавайки родното Габаре, Михова е използвала времето си, за да записва песни, приказки и др. в споменатата тетрадка. По сведения на местни хора, Михова по-късно е живяла, работила и починала в София.

В настоящото издание са включени само онези песни, които са записани изцяло, а са изпуснати недовършените, тези със зачеркнати пасажи или пък с неясен и губещ се смисъл. Предполагам, че много от песните са познати на читателя в различни варианти, но това което ги прави ценни, че точно в този си вид те са изпълнявани в село Габаре в края на XIX – средата на XX век. Три от песните са записани от В. Стоин и публикувани в сборника му “Народни песни от Тимок до Вита” (1928). Певецът Цено Лилов – Беговеца, обаче, двадесетина години по-късно ги изпява и пред Михова с някои изменения, което показва, че народните песни са се “дообработвали” от изпълнителите. В изданието е включен и един разказ на Михова, който дава ценни сведения както за “народния трубадур”, така и за обстановката, при която тя е извършвала своите етнографски проучвания. За улеснение на читателя съм си позволил под песните (когато се налага) да пояснявам остарелите и диалектни думи или пък да давам кратки обяснения.

 

            Вярвам, че настоящото издание ще е интересно четиво за краеведи, етнографи, фолклористи и др., както и за всички онези, които ценят и обичат българското народно поетично творчество.

 

„Оня свят” - Представата за смъртта и отвъдното в оплакванията, оплаквателните песни и надгробната каменна пластика - Калина Тодорова

2010

Калина Тодорова работи в отдел „Краезнание” на Регионална библиотека „Хр. Ботев”. В съавторство с Блага Атанасова издава десет тома от поредицата „Роден край” – сборници с етнографски и фолклорни материали, за които през 2006 г. получават Наградата на Враца: „за запазване и популяризиране на народното творчество и традиции”. Заместник председател на Регионалното краеведско дружество. 

Калина Тодорова 

„Оня свят” - Представата за смъртта и отвъдното в оплакванията, оплаквателните песни и надгробната каменна пластика

(По материали от Врачанския край)

 

В оплакванията, оплаквателните песни и надгробната каменна пластика от Врачанско е отразена народната представа за съществуването на друг, паралелен на този свят, в който живеем – „оня свят”. Той е обитаван от Господ, ангелите, други митични същества и всички хора след смъртта им. „Оня свят” е видян като „огледален” на тоя, нашия, земния, а животът там е продължение на живота тук - хората се нуждаят от същите вещи, от които са се нуждаели приживе, живеят заедно – семейството, близките и роднините, селото, събират се, занимават се с ежедневни дейности, празнуват. Граница между световете е с пространствено-времеви характер. Връзката между семейството тук и починалите близки там е много силна – действията на едните често влияят върху нормалния ритъм на съществуване на другите.

„Оня свят” в оплаквателните песни и каменната пластика е описан с помощта на универсални сложни и многопластови митологеми – слънцето, дървото на живота и неговия хоризонтален модел – реката, дома – мезокосмичен еквивалент на вселената. Любопитно е „човекоподобното представяне” на слънцето в района на Врачанско и Михайловградско: човешко лице с удължени, бадемовидни очи, около което се поставят обикновено два нимба; вътрешният е кръгъл или елипсовидно издължен, външният обаче е звездовиден, внушаващ усещане за излъчваща се светлина. Под това изображение се поставя една система от кръстове във вид на буквата „Ж”. Интересни са и изображенията на житни класове в многобройни оригинални комбинации  върху т. нар. „житарски кръстове” (надгробия от Ракево, Баурене, Градешница, Добруша).

Освен с помощта на универсални символи, срещаме и съвсем конкретни описания на живота там в песни и оплаквания от Камено поле, Лик, Мизия, Оряхово, Койнаре, от Ботунския край и Белослатинско и някои надгробни пластики.  В периода 1915-1930 г. специфичната форма на мъжките и женските надгробия в Габаре се запазва, но върху лицевата им част каменоделците започнали да правят релефни изображения на покойниците в цял ръст. Ако случаен посетител тръгне между каменните надгробия, ще остане смаян от гледката: върху надгробен паметник на Дина се усмихва млада жена, с книга (вероятно) под мишница и цъфнала клонка в ръце, мъж и жена в традиционно облекло, в цял ръст, хванати за ръка; селският чорбаджията е с калпак, облечен в традиционен народен костюм – с потури и обточената с гайтани дреха, хванал кесия пари в ръка, а чорбаджийката е окичена с наниз пендари, забрадена „на перо” и роза в ръка. Тук са и няколко войника, застанали мирно в своите военни униформи; забрадена под брадата стара жена, хванала за ръка момиченце с разпуснати коси; баща в традиционно облекло – за ръце го държат неговите облечени празнично невръстни дъщери; майка с двете си малки момиченца… Тук е и учителят с книга в ръка, попът с кадилницата и разтворено свето писание… Цялото село е тук – преселило се на „оня свят”… Всеки със своите и до своите, с вещите, служели му в живота и професията, така необходими му и в това „село в отвъдното”.

Любопитен разказ от село Ракево допълва картината. Случаят не е изолиран и е интересен, защото ни дава ясна представа за дълбоките корени на народната вяра. Когато починал поп Стефан през 1971 г. (служил в Ракево от 1925-26 г.) не бил погребан в църковния двор, както е прието за свещенослужители и ктитори на храма, а в селското гробище, което се намира над черквата по негово желание: „Нашия дедо поп не иска да го копат в черквата, а в гробищата – при другите. Не иска да се дели от хората. Казваше – какво ще правя в църквата сам, тука (в гробището) кой как мине се некой ще ме преелее, свещица ще ми запали...”

Наивно-материалистичните представи за смъртта и задгробния живот, отразени в оплакванията и оплаквателните песни, за които пише и Николай Кауфман, отсъствието на делението Ад - Рай, на християнските образи потвърждава още веднъж старинните корени на народните вярвания. Изображенията върху надгробните релефи сполучливо ги допълват.  Нещо повече – „чисто народното, предхристиянско съзнание” и представите за „оня свят” като за еднакъв с нашия, за живота там, като продължение на живота тук се наблюдават и днес в множеството практики, свързани с погребалната обредност в селищата от Врачанско.

За древната представа за живот след смъртта в „оня свят”, в който няма точно разграничение на Ад и Рай говори и широко използваният пословичен израз: „Сичките на едно место ше идем!”

 

СВИЛЕНИТЕ ТЪКАНИ В БИТА НА ВРАЧАНСКОТО НАСЕЛЕНИЕ - Недка Димитрова

2010

Недка Димитрова е завършила история във Великотърновския уневерситет Св. Св. Кирил и Методий”. Работи като уредник в отдел “Етнология” към Регионален исторически музей с художествена галерия – гр. Враца.

 

 

СВИЛЕНИТЕ ТЪКАНИ В БИТА НА ВРАЧАНСКОТО НАСЕЛЕНИЕ

 

Успешното развитие на бубарството и копринарството във Врачанския край се дължи на благоприятните природни и климатични условия, необходими за растеж и развитие на черничевите дървета. От появата им в средата на 18 в. до към средата на 20 в. тези поминъци приемат характера на домашни занятия. Местното население бързо изгражда навици и желания към тях, намира ги твърде доходни, въпреки големите грижи и старания, които са необходими за правилното отглеждане на бубите и обработката на продукта, получен от тях. Периодите на засилено производство на буби, както и спадовете в този поминък, във Врачанския край са паралелни с тези за цялата страна. Домашното тъкачество на копринени и кенарени платна е практикувано по селата от Врачанско до средата на 20 в. Свилените тъкани се употребяват в празничните носии, откриваме ги в костюмите на заможните , градските и търговско занаятчийски слоеве, присъстват и в обредния фолклор. Многообразието на съхранените и достигнали до нас материални свидетелства, разкриват умението на врачанските жени да тъкат свилени платна. Умението и трудолюбието им получават изключително високи признания , както у нас, така и на международни изложения.

 

 

ПО ИЗБЛЕДНЕЛИТЕ СЛЕДИ НА РОДОВАТА ПАМЕТ - Весела Пелова

2010

Весела Пелова е историк – по призвание, образование, професия и дори като хоби.  Дипломира се в СУ “Св. Климент Охридски” със специалност история и френски език през 1993 г. Специализира във Виена през 1996 г. и в Париж през 2005 г. Има привилегията да е “у дома си” и в библиотечната професия, защото завършва Библиотечния институт - София, преди да запише история в СУ “Св. Кл. Охридски”. От 1993 г. работи в Държавен архив – Враца, поради което изследва и проучва миналото на врачанския край – както широко известното, така и добре забравеното.

 

ПО ИЗБЛЕДНЕЛИТЕ СЛЕДИ НА РОДОВАТА ПАМЕТ

 

            Целта на настоящето представяне е да обобщи и анализира резултатите от проучването на един от забравените врачански родове – родът Сокачеви. Издирването на данните за известните и неизвестни негови представители, техния принос в развитието на Врачанско и връзките им с останалите врачански фамилии продължава вече пет години. А резултатите се проследяват в няколко посоки.

От една страна са налице конкретните открития за рода. Настоящата фото-документална изложба в Териториален архив - Враца представя в най-пълна степен издирените и дарени материали на най-изтъкнатите му представители. Не по-малко важно е, че наследниците, пръснати из цяла България и Европа се издириха и откриха чувството за общ произход и принадлежност. За нас, които работихме за възстановяването на родовата памет, този резултат е от изключително значение, равен на дарението на лични архиви на рода Сокачеви, с което се обогати Врачанският архив, а това ще рече -  врачанската история.

От друга страна, за нас като изследователи е изключително важно да се направи анализ за състоянието на родовата памет на врачани и мястото на родовата история на отделния човек в общонационалната. В това отношение резултатите от проучването на рода Сокачеви се оказаха достатъчно показателни. Те допълниха целенасочените ни наблюдения през годините и позволяват да се формулират проблемите и задачите пред краезнанието, с което представляват интерес за нашия форум.

Самото пътуване по следите на избледнялата родова памет бе инициирано от потомката г-жа Светла Сокачева. Откриха се както неизвестни, така и забравени клонове и членове на фамилията. Документираха се с архивни материали конкретни данни за връзките на Сокачеви с врачанските родове – Масларците, Бързаците и Хаджикръстеви. Връзката с рода на Никола Войводов е най-показателна за проблемите на родовата памет. За нея се откриха по-вече литературни данни, отколкото памет сред наследниците. Ст. Ц. Даскалов в  “Предшественикът“ описва Ката - сестрата на Ангелаки Сокачев, омъжена за най-малкия брат на Никола Войводов. Спомен за това има в рода Сокачеви – за “лола Ката”, но не и в рода на Хаджикръстеви. В спомените на дъщеря й освен подвигът на прочутия й чичо, няма дума за собствената й майка – представителка също на виден врачански род.

А животът и делата на абаджията Иванчо х. Сокачев и синовете му,  са оставили своя следа в историята на Враца. Те са сред родовете на занаятчийската класа в града, записани от Д. Йоцов. Ангелаки е опълченец, председател на поборническото и на македонското дружества, един от най-ярките русофили в политическия живот на Враца след Освобождението. Негов син е прочутият Ален Мак. Като ярки участници в обществения, културния, политическия и стопански живот на Врачанско и дейността им е отразена в редица архивни фондове. Това не е попречило обаче те да бъдат впоследствие забравени от врачани, което ни позволи не само да станем “откриватели”, но и да формулираме някои най-важни методологически и историографски проблеми на съвременното историческото познание като цяло и отражението им върху формирането и състоянието на историческата памет. Което именно има пряко отношение към краезнанието и родовта памет в частност.

На първо място показва необходимостта от планомерно проучване на врачанските родове, което да обедини усилията на специалистите и на самите врачани, за да се постигнат по-пълни и широки резултати. В това отношение трябва да се отбележи радостния факт, че се създават клубове по краезнание в училищата, защото именно от ранна възраст трябва да се формира интересът към родовата история и да се проучва родовата памет. Тази потребност трябва да се възпитава. Тук за съжаление ясно се откроява проблемът с недостатъците при обучението по история в училище. То е шаблонизирано и отчуждено от отделния човек. Поднасят се факти, имена и събития, в които обикновените хора, чиито предци са били също участници липсват. Общата история е “национална”, но не е “родна”, което е фатално за формиране на чувство за съпричастност и съпреживяване с нея. Именно тази слабост трябва да се преодолее с помощта на клубовете по краезнание. И това трябва да бъде и една от основните задачи на нашето краеведско дружество.

                                                                                      

 

ЕЗИКОВА ХАРАКТЕРИСТИКА НА КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО В ГР. ВРАЦА - Д-р Христина Маринска

2010

Д-р Христина Маринска е научен сътрудник в Института по български език към БАН. В първите самостоятелни четения на Регионалното краеведско дружество участва с доклад по темата:                                                             

Д-р Христина Маринска

ЕЗИКОВА ХАРАКТЕРИСТИКА

НА КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО В ГР. ВРАЦА

(СПОРЕД “СЕМЕЕН АРХИВ НА ХАДЖИТОШЕВИ”)

Резюме

 

С това проучване се хвърля светлина върху езиковите особености на кореспонденцията на Тошо Ценов (публикувана в книгата, изд. на БАН, София, год. 1984, стр. 820).

Фамилия Хаджитошеви от Враца е известна като една от най-видните и заслужили български фомилии през епохата на Възраждането, не само в града Враца и региона, но и за цяла Северозападна България. Ръководната им роля в областта на търговията с чужбина и у нас ги поставя на едно от челните места в икономическия и обществения живот в областта, особено в периода, обхващащ последната четвърт на XVIII в.

Хаджи Тошо Ценов се налага като “тежък” търговец, който заема важно място и в управителното тяло на града. Избиран е за църковен и общински епитроп, става ктитор на няколко манастира. Работа на х. Тошо Ценов укрепва и се разширява още повече, когато в нея се вливат млади сили: синовете му, завършили добро за времето си образование. Най-ранно започва да участва първородния му син Димитър, наричан от съвременниците чорбаджи Димитраки, а след това и останалите – х. Цветко (1781–1811), х. Йованчо (сл. 1782–1853), х. Костадин (1803–1858).

Второто десетилетие на XIX в. се характеризира с разрастване на ръководната роля на Димитраки Хаджитошев - години наред той е най-авторитетният човек не само във Враца и Врачанско, той придобива национална и международна известност. Активно участва в създаденото движение за освобождение. Още повече активизира своята политическа дейност в периода на подготовката на руско-турската война от 1828-1829 г., но в  разгара на подготовката й (1827 г.) Димитраки Хаджитошев внезапно умира, вероятно отровен от неговите врагове.

“Семеен архив на Хаджитошеви” (1-ви и 2-ри том) отразява кореспонденцията на цетири поколения Хаджитошеви, съхранена в 1000 документа: фермани и заповеди, пастирски послания, официална и частна кореспонденция, тевтери и сметки, полици и разписки, договори съгласителни, списъци и бележки. Хронологическият обсег на тази разнородна по вид кореспонденция се простира в границите на две столетия: от втората половина на XVIII-ти век до тридесетте години на XX в. Само този факт стига и е показателен за особената ценност на архива. В нашите архивохранилища това е първият и единствен семеен архив от Раното Възраждане, който отразява в хронологична последователност живота и дейността на едни заслужил род в четири поколения; съдържа разнообразни и най-различни сведения с преобладаване на стопанско-търговските, за около двеста години. Особено ценни са онези, които компесират дефицита от епохата на Ранното Възраждане.

Предмет на езиков анализ в тази работа, са писмата на хаджи Тошо Ценов от Враца до отделни личности, намиращи се извън града или в чужбина.

Езиковите особености са от два типа: 1) епистоларно-етикетни и 2) епистолано-делови.

Към първия тип – епистоларно-етикетният се отнася краткото писмо № 33 от 29 юли, 1803 г. (стр. 49) на х. Тошо Ценов до Божан Иванович и Пено в Свищов:

“Благопочтено поздравлаем вашая милост, кир Божане и кир Пена. Поиздравлям и св(и)х приетеле и достове поздравляем. Будете у здраве со више, амин!”.

Втора група съставят епистоларно-деловите текстове.

Покрай някои етикетни облици в езика, тази група основно отразява търговските интереси на х. Тошо Ценов. Тук лексиката има по-конкретен характер. Турцизмите и народните обрати, са по-чести (при сравнение с първата група текстове). т.е. църковнославянизмите отстъпват място на емоционално неутралните думи и съчетания (най-често, отнасящи се до бита).

От приведения илюстративен материал се вижда, че в епистоларно-деловите текстове, диалектните особености на местния врачански говор са широко застъпени.

I. Фонетични черти:

а застъпник на мястото на неударен ъ в предлози и представки (сас них, сас ваша милос, састанем, сабраха, сабра) и на о в суфикс (некаков), предимно в неударена позиция;

а – застъпник в групите -ър- и -ъл- арнахте, сварши, жалтици;

а – застъпник вм. ­ (предна носова гласна) във възвратна частица са ( с­  в стб.) сабраха са, са варнахте).

Ятов застъпник е: некаков ’някакъв’, некой, някой, некаде ’някъде’, требе ’трябва’, което говори за западнобългарски характер на текстовете;

                    Факултативна употреба на съгласната х:

                    Със запазване на х, т. е. при спазване на традицията или съхраняване на чуждоезиковата фонетика, напр.: сабраха са, (х)аджи, (х)арни;

с изпадане на х: есап, аджи, върнаме са (върнааме са; или – изпадане) изпускане на гласни и съгласни: требе ’трябва’, сичко ’всичко’.

II. Морфологични черти:

По-ярки са местоименните облици от типа на ния ’ние’, вия вие’ тия/тиа ’тези’, он ’той’, они ’те’, вазе ’вас’;

– Членната морфема  о  при местоименията: нашио, вашио, ни(х)нио, те(х)нио;

– дативно-акузативната форма м’ги ’им’, им ги ги’: да м’ги обадиш, не е им’ги добра стоката и пр. е особено типично за врачанския градски диалект, както и за северозападните бълг. говори (с изкл. на селата североизт. от Враца – Кален, Цаконица и Гор. Бешовица и др.).

Обликът “двойца (двуйца – Кален, Цаковица, Бешовица и др.). Това е много ярък морфологичен облик.

Различните футурни форми от типа със спрегаем спомагателен глагол (със или без съюз да): ще да  (ще да иде); ако щат оста (съкретен инфинитив), щеме са сабра.

                    Съкратен инфинитив (освен при бъдеще време) се явява и при отрицателни конструкции: не мош дой.

III. Лексикални черти

Народно-разговорен характер имат турцизмите: ялдас ’златен’, ’сребърен’, ’позлатен’; стамбол и масар ’видове парични единици’; захмет/заамет ’труд, безспокойство, грижа’; (х)есап – ’сметка’; тулум ’кожен мях’; кардаш ’брат’; мукает ’съгласие’, дост ’приятел’, ефендия ’господине’.

Извод: От направения анализ става ясто че в края на XVIII в. и още в самото начало на XIX в. във врачанския говор се наблюдават наченките на стиловото разграничение, което настъпва дори в рамките на едни жанр – епистоларния. При епистоларно-етикетния жанр въз основа на черковнославянски езикови особености се оформя т. нар. “висок” стил, а при епистоларно-деловия жанр – “по-нисък”, изпъстрен с народно-разговорни домашни облици и чуждици.

 

Китката - символът на Бяла Слатина - Светлина Берова

2010

Светлина Берова  е родена Бяла Слатина. Бакалавър по история на Балканите и Европа, Магистър по История на социалните промени. Участва в множество конференции с научни доклади и изложби. Общественик, член на църковното настоятелство при храм "Св. Параскева", дългогодишен читалищен деец и сътрудник на вестник „Вестител”- Бяла Слатина. Един от учредителите на Регионалното краеведско дружество – Враца. В първите самостоятелни четения на дружеството участва с темата:

 

Китката - символът на Бяла Слатина

 

Далече назад в хилядолетията човекът е започнал да прониква в тайните на природата за да усвои пространствата около себе си и да живее без страх от неизвестното. Хармонизацията с универсума се осъществява посредством мита за световното дърво, присъщ на различни култури още от епохата на бронза.

Древните народи – българи и славяни са обожествявали дъба, считайки го за цар на дърветата. И той властно присъства в много традиции. Редица елементи от българския обреден реквизит се интерпретират като еквивалент на дървото на живота, представяно най-често от дъба. Това са бъдникът, тояжката на коледарския цар и сурвакницата, сватбеното знаме, кумувата пръчка и др. В народните песни дълголетието и могъществото на рода е представяно чрез образа на световното дърво. Този образ е свързан със светоустройството и космическото равновесие, с живота-плодородието-брака-смъртта. Затова вековните дървета в светоусещането на българина са почитани като светини. Традицията строго забранява сеченето или кършенето на клони от такива вековни дървета, под които в миналото се извършвали разнообразни чествания и церемонии, свързани с жертвоприношения и курбани.

За град Бяла Слатина такава светиня през годините е феноменът „Китката”, уникално природно образувание, състоящо се от 15 вековни дъба, поставени под специална закрила.

„Китката” е символът на града и е част от герба му. Намира се в уникалния парк-резерват, опитен участък на Института по горите, на площ от 1700 дка, наречен от предците „Агиното бранище”. Голямата „китка” е оформена от 15 космати дъба с мощни стволове, а двете, по-малки „китки”  -от двадесет и шест и тринадесет дъба. Старите хора говорят, че 15-те дъба от голямата „китка” са на триста години. Не се знае ръката, която ги е посадила и е изпратила послание и завет към потомците.

Стационарът „Агино бранище” е създаден през 1955-56 година. Най-широко е разпространението на видовете дъб, известен като зимен дъб и благуна; летен дъб, както и екзотичният червен дъб с много ценна дървесина, бърз растеж и красива корона.

В една февруарска сутрин белослатинци възкликват: "Китката я няма". Чува ги тогавашният кмет Милко Симеонов, който подава сигнал в лесничейството на 10 февруари. Горските отиват в защитената зона и преброяват жертвите. Пет са. Маркират ги. Правят акция по дворовете, заедно с полицията. Въпреки акцията, в събота и неделя, 11 и 12 февруари, са отсечени още два вековни дъба. Лесничеите регистрират и този факт с марки на пъновете, които са с дата 14 февруари.

С този текст, надявам се  да бъде събудена една друга сетивност, която е особено важна днес, когато досегът ни с природата е толкова ограничен, че се налага да го търсим в музеите и картинните галерии. Без природа всяка една кауза губи смисъл и бъдещето ни е под въпрос! Лесопаркът „Агино бранище” е подложен на безмилостно унищожение от бракониери. Няма ги „Китките”. Първообразът на космическото е съсипан и унищожен. Идеята за единство на света, залегнала в космическото дърво, е нарушена. Настъпил е хаосът.

И дано имаме сили да излезем срещу него и да засадим нова „Китка”!

БАНИШКОТО ЕВАНГЕЛИЕ – СРЕДНОВЕКОВЕН ПИСМЕН ПАМЕТНИК, СВЪРЗАН С ИСТОРИЯТА НА С. БАНИЦА - Д-р Анета Дилова

2010

Д-р Анета Дилова, историк, краевед, общественик. Завършва история в СУ „Климент Охридски” през 1965 г., защитава докторска дисертация по философия в Москва – 1979 г. Работила е в Исторически музей – гр. Враца, Държавен архив, преподавател по история и философия. Един от член-учредителите на Регионалното краеведско дружество. На Първите самостоятелни четения на дружеството представя своя разработка по темата:

 

БАНИШКОТО ЕВАНГЕЛИЕ – СРЕДНОВЕКОВЕН ПИСМЕН ПАМЕТНИК, СВЪРЗАН С ИСТОРИЯТА НА С. БАНИЦА

 

Западно от с. Баница, Врачанско в местността Манастира са следите на средновековна триконхална църква и останки от други постройки от манастирския комплекс „Свети Никола”, където в края на ХIII век е написано Банишкото евангелие – безспорно най-интересния писмен паметник от това време, пряко свързан с историята на селото. Евангелието носи названието си от запазената ценна приписка, в която се съобщава, че книгата била изписана „в месте рекомем Баницы, у С(ве)таго Николы” от поп Йоан (л. 205а).

Въз основа на цялостния анализ на паметника Екатерина Дограмаджиева и Божидар Райков го отнасят към края на ХIII век и след 1234 година, когато в българската държава се появява култа към Света Петка Епиватска. В изследванията си още Беньо Цонев установява, че села с името Баница има на различни места – Врачанско, Струмишко, Велешко, Сярско, Неврокопско, Солунско, Леринско, Тетовско, Бачковско. Съдейки по езика и правописа на евангелието, той предполага че е писано в Северозападна България или Северна Македония – т. е. във Врачанското село Баница или в едно от селата в Тетовско.

Съпоставяйки материала от Банишкото евангелие с езика на проучените вече среднобългарски паметници и със съвременните български диалекти Дограмаджиева и Райков потвърждават, че то е писано в с. Баница, Врачанско. Особено важно е, че то отразява една домашна традиция, като са включени голям брой български светци: преподобна Петка, Иван Рилски, цар Петър, Кирил Философ, архиепископ Методи.

Няма никакви данни кога е съграден самият манастир. Най-вероятно е обаче основаването му да е свързано със заселването на руски духовници в нашия край при наследниците на Иван Асен II.

Ако се направи сравнителен анализ на двете известни евангелия от XIII век може да се окаже, че и Врачанското евангелие е писано в същия манастир. Основните аргументи са следните:

1. Банишкият манастир „Свети Никола” е западнобългарско провинциално средище, свързано с държавния и църковен център на Втората българска държава.

2. Пергаментът на Банишкото евангелие е местно производство. Това означава, че в самия манастир е изработван пергамент и за други ръкописи от това време.

3. И двата паметника са от XIII век.

4. Българските царе от династията на Асеневци поощряват развитието на манастирите и тяхната дейност – от това време са даренията на Врачанския и Батошевския манастири.

5. Руските емигранти – дворяни и духовенство също са застъпници на църковнославянската писмена пропаганда.

С идването на османските турци и завладяването на Северозападна България през 1396 година манастира и околните села са опожарени, монасите и жителите им са избити или прогонени. Незнаен български духовник отнася евангелието със себе си и го съхранява в Еленско за потомците.

Васил Левски във Врачанско и неговите сподвижници - Румяна Цветкова

2010

Румяна Цветкова- ст. експерт по Обществени науки и гражданско образование в РИО- Враца.

Родена в с. Голямо Пещене, обл. Враца през 1958г. Завършва висшето си образование през 1981г. във ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий”, специалност история. От 1985г. до 1994г. е преподавател в СПТУ по текстил – Мездра, ЕСПУ „В. Воденичарски”-Враца, ЕСПУ към СПТУ „Антон Иванов” - Враца,  ПМГ „Акад. Ив. Ценов”-Враца. От 1994г. е старши експерт по история в Регионален инспекторат по образованието - Враца. Един от основателите на Регионалното краеведско дружество – Враца. В първите самостоятелни четения на дружеството представи темата:

 

Васил Левски  във Врачанско и неговите сподвижници

 

 Апостолското дело, с което се заел Васил Левски - изграждане на Вътрешна революционна организация /ВРО/, не би било възможно без неговите верни съмишленици, помощници и сподвижници. Те били навсякъде из Българско, включително и във Врачанско. На тях той се доверявал, възлагал отговорни дейности и разчитал  за успеха на революционното дело. Във врачанския край това са: Мито Анков, Мито Цветков, Мито Хаджимицов, Стефанаки Савов- всички от Враца, Андрей Лулчев от Оряхово,  Лукан Тодоров от с. Галиче,  Иван Съйнов от Бяла Слатина,  Минко Цалов от с. Крушовица, Христо Гашевски от с. Койнаре, Цеко Вълчев от с. Еница,  поп Николай Неделчев от с. Курново, Сребро Стойновски и Васил Пупешков от Пловдивско,  които  бил изпратил самия Апостол в Оряхово и други.

За всеки един от тях  е писано повече, по-малко или почти нищо. Те са били обект на изследване, както от известни наши историци като: Димитър Йоцов, Любомир Дойчев, Крумка Шарова, така и на краеведите- Богдан Николов, Васил Харизанов,  Петко Алексиев, Валентина Тарашоева, Кирил Андровски и други.

При обиколките си  в Българско, основната  му цел била не само проучвателна  и агитационна, но най-вече организационна- за изграждане на мрежа от местни, тайни революционни комитети- основата на ВРО. Именно с такава цел той  е посетил и Врачанския край. Колко пъти Левски е посещавал Врачанско е спорен, но е безпорно, че той е бил  и се е срещал с по-голямата част от  изброените по-горе врачански революционни дейци. Сигурни данни има за това, че при двете си обиколки той е преминал от тук. За това свидетелстват бележките, които е водил в личния си тефтер.

 Първото посещение Левски е  направил на 6 април 1872г., когато  на път за Букурещ  през Оряхово е отседнал в дома на  Андрей Лулчев – основател и председател на  вече създаденият през 1867г.  първият във Врачанско местен, революционен комитет. Домът му бил истинска школа  за много от местните дейци- Мито Цветков, по-късно пълномощник на Левски в този край, както и Цеко Вълчев, Димитър Икономов, Георги Катранов, лодкарите Микуц Маринов и Паскул Бекяров,  а също  и революционните дейци от пловдивско- В. Пупешков, Ср. Стойновски,  местните- Спас Соколов, Лукан Тодоров, Ив. Съйнов, Филип Семидов и други. Оряхово се превърнал не само в революционен център, но и  в основен таен канал за и от Българско към Румъния –центърът на революционната ни емиграция. През него преминавала тайната поща, революционна литература, оръжие и други необходими  за революцията материали. От Оряхово тръгвали всички пътища към вътрешността – Плевен, Тетевен, Ловеч, Етрополе, Орхание, Враца и Берковица.

На 10 юли 1872г.  във Враца по инициатива на Мито Анков и  Кръстьо Бързаков в дома на Мито Цветков  било проведено  първото и Учредително събрание на дейците от Враца, на което се сложило началото на Вторият революционен комитет във Врачанско. На него присъствали още Мито Хаджимицов, Стефанаки Савов, поп Коста Буюклийски, Тодор Ванов и Цеко Ангелов, йеромонах  Синезий и други. Местният революционен център  развил  активна дейност из селата от региона: Долна Кремена, Влашко село /Царевец/, Старо село, Долна Бешовица, като и по Искърското дефиле- Черепишкия и Струпецкия манастир, Оселна, Оплетня, Осиково /дн. Миланово/, Лъкатник и Бов.

 По покана именно  на създадения Врачанския революционен комитет В. Левски направил Второто  си посещение, което било на 28 август 1872г.. Той отседнал в хана Стоян Огойски, а на другия ден Дяконът взел участие в църковната служба на храма „Св. Вознесение”. Още същият ден в местността „Скакля” е било свикано събрание на врачанските съзаклятници.  На него били взети важни организационни решения. По предложение на самият Левски  председателя  Кръстю Новкиришки бил заменен с Мито Анков. Решено било още съзаклятниците да достигнат Рилския манастир и да посветят рилските монаси в своето дело, в това число и Неофит Рилски. Това свое намерение  те осъществили от 11 до 28 октомври 1872г.

Благодарение на активността  на революционния комитет, за което свидетелстват  фактите, е  дало повод  на Апостола  да има по-широки замисли по отношение на него, а именно превръщането на Враца в Окръжен революционен център. С тези намерения, вероятно е гласувал доверие  на Мито Цветков като му издал  след 16 септември 1872г. специално „Упълномощение”, със следното съдържание: „...Носещият това писмо Мито Цветков- упълномощава се за Лом и в Оряхово да направи речените места по-лесен път и по –сигурно за споразумение с Централния комитет и с другите места в окръжието им...”.

 Делото на Левски е епохално, нямащо равно по замисъл, но то едва ли би било със същите измерения, ако ги нямаше тези знайни и незнайни българи- верни  негови сподвижници. Техният принос е значим, но поради оскъдните изворови данни, за тях в историческата наука се знае малко. Ето защо това е опит да се направи цялостно и обстойно представяне на съратниците и сподвижници на В. Левски  във Врачанско. Предстои  нелека задача на краеведите да дадат своя принос в изследването на проблема.

Дневник на подофицера Иван Илчев от 1/6 полева болница на 6-та Бдинска дивизия по време на Първата Световна война 1915- 1919 г. - Ваня Желязкова

2010

Ваня Желязкова Колева – р. 15.10. 1953 г. София. Завършва гимназия „Хр. Ботев”- Враца през 1971 г. и специалност история в Софийския Университет „Св. Климент Охридски” през 1978 г. Уредник е от отдел „Нова история” при Регионалния исторически музей - Враца. Работи по различни проблеми на краезнанието.

Дневник на подофицера Иван Илчев от 1/6 полева болница на 6-та Бдинска дивизия по време на Първата Световна война 1915- 1919 г.

     Представени са  кратки биографични бележки за автора на дневника - Иван Найденов Илчев (11. 05. 1877- 07.10. 1933 г.) Той е дългогодишен учител и Околийски училищен инспектор за Оряховска околия, общественик. Иван Илчев е роден в с. Долна Гноеница (Михайлово), живее в с. Хайредин. Той е участник от 48 п. полк в Балканските войни 1912-1913 г. и награден с кръст за храброст. Иван Илчев е автор на монографията "История на учебното дело в Оряховска околия от 1880 до 1926 г.", брошури, статии, и други.

    Дневникът на старши подофицер Илчев от І-та Световна война  е в 4 тетрадки с 293 ръкописно изписани листа. В дешифриран вид той има 120 страници. Започва с мобилизацията от 10. 09. 1915 г. и завършва  на 17. 03. 1919 г. В него са проследени важни събития на които Илчев е свидетел, описани са личните му впечатления от тила и на санитарната фронтова линия: в Сърбия, Македония и Гърция. В дневника са отбелязани и статистически данни за болницата: брой ранени, болни и др. По време на позиционната война са показани отношението му към войната, защитата на българската идентичност такава, каквато той я вижда. Дневникът е особен поглед към малко познатата история на военните санитарни части, спазващи статута си по международните конвенции. 

   Според Солунското примирие от 29. 09. 1918 г. частите на 6-та Бдинска дивизия попадат в плен и Илчев отразява това в дневника си. Това са неговите „черните страници” в летописа му. Той преминава през депото в град Скопие и лагерите в град Солун и с. Микра, Солунско. Освободен е от плен на 23. 01. 1919 г. Дневникът е ценен извор за историята на 1/6 п. болница и санитарните части по време на коалиционната война. 

Помощта на Българския Червен кръст при наводнението във Враца от 1май 1966 г. - Ивана Захариева

2010

Ивана Захариева е родена в с. Зверино. Дългогодишен краевед, автор на книгите: Бит и традиции на с. Зверино”, „Народни умотворения от с. Зверино”, „Читалище „Факел” – с. Зверино” и „Нашият род”. В първите самостоятелни четения на Регионалното краеведско дружество участва с разработка по темата

 

Помощта на Българския Червен кръст

при наводнението във Враца от 1 май 1966 година

 

         От две години, приех задачата да работя по изготвянето на хронология на дейността БЧК Враца. Специалистите от Държавния архив Враца ми предоставиха за четене голямо количество документи. Това ми даде възможност да се запозная и проследя дейността на Врачанската червенокръстка организация. Дейност многопластова и разнообразна, насочена към здравето и живота на човека.

            За повече от век хиляди хора от Враца и Врачанския край са били подпомагани от червенокръстката организация. В същото време хиляди са й съдействали. В летописа на организацията са документирани различни събития: благотворителни прояви, грижи за пострадали и бедстващи, подпомагане на сираци, бедни ученици и възрастни хора, грижи за югославските деца на наша територия, помощи за децата на Корея, помощи за фронта, участие на самарянките в обгрижването на ранените на бойните полета, ученически трапезарии и още много други при спазване на принципите на хуманност, безпристрастност, неутралност, независимост, доброволност, единство и универсалност.

            При това многообразие от дейности на червенокръстката организация, реших да разкажа за Помощната акция от 1966 година, свързана с една ужасна трагедия за нашия град. От тогава са изминали 44 години. Точно на Първи май, около обяд, когато започва манифестацията, страшно наводнение залива града. Пробито е хвостохранилището на мина “Седмочисленици” и водната стихия със зашеметяваща скорост помита всичко по пътя си.

            Черната равносметка показва, че са разрушени и отвлечени 156 къщи, загиналите в този потоп са 118 човека, между които и 4 деца. Над 2000 души са ранени, повече от 310 семейства остават без дом. Отнесени са домашните животни по поречието на реката, пристройките на къщите и покъщнината. Ужасът е огромен.

            Ръководствата на града се задействат веднага. Начело на Щаба  по бедствието застава кметът на града Людмил Янчев. В спасителните акции и подпомагане на бедстващите се включват “Гражданска защита”, трудовото и военно поделение, медицинските работници от града, специалистите и техниката на всички предприятия, хората на Червения кръст и голяма част от населението на града.

            Българският Червен кръст организира специална помощна акция за пострадалото население от Враца и Згориград. Още на 2 май, Окръжният комитет на БЧК Враца получава от Централния комитет материална помощ /одеала, спално бельо, дрехи разни, дюшеци, бельо, обувки, хигиенни материали и др./. Организацията по получаването и разпределянето на помощите се извършва от Председателя на Врачанската червенокръстка организация Георги Христов Цеков и материално отговорните лица - инструкторите Данка Киркова Димитрова и Георги Панов Пановски. Те биват подпомагани от останалите сътрудниците на Червения кръст.

Канцелариите на червенокръстката организация стават щаб за приемане и предаване на помощните материали, оформяне на раздавателните списъци /ведомости/ и разписките за получените вещи, даване указания за действията на доброволците.

            В с. Згориград помощната акция е проведена от местните служители в селото. Имуществото е получено от БЧК на 2, 4, 6, 9 и 16 май от комисия в състав: Георги Илиев Петров, Йордан Владинов Тошев и Никола Георгиев Костов. Отговорник е Георги Илиев Петров – деловодител при пълномощничеството в с.Згориград.

            На 03 май, централата в София изпраща втора партида помощи във Враца.

            На 04 май, ЦК на БЧК превежда на Врачанската организация 5 255,70 лева за закупуване на още материали. Тази сума, плюс повече от 3000 лева, събрани от БЧК Враца, изцяло е изразходена за подпомагане на бедстващите. Много врачани се включват в помощната акция на Червения кръст като донасят материали и вещи от първа необходимост.

            Като обобщим посоченото в складовите разписки, се вижда, че за кратко време пострадалото население е получило от БЧК:

-         545 одеала, 840 чаршафи, 930 калъфки, 650 кърпи за лице, 620 кашона сапун, 130 дюшека, 150 анцузи, 300 вълнени якета, 300 панталони и поли, 400 мъжки ризи и фланелки, 300 чифта детски обувки и гуменки, над 1200 броя мъжко, дамско и детско бельо, 1600 чифта чорапи и др.

Малко известен на врачани е фактът, че голяма материална помощ за пострадалото население изпраща Македонския Червен кръст. Специално от Скопие пристига камион, натоварен с: одеяла 150 бр., чаршафи 180 бр., поли-басма, рокли, тенджери, съдове за мляко, кърпи за лице, сандали, дамски и юношески костюми, обувки и сапун.

            Така, освен в спасяването и в оказването на пряка помощ на пострадалите, организацията на Червения кръст, заедно с много други институции, дава своята материална подкрепа, за да оцелеят и продължат напред останалите живи, помилвани от трагедията.

140 ГОДИНИ УЧЕБНО ДЕЛО В СЕЛО КРАВОДЕР - Борислав Тошев

2010
            Борислав Тошев е завършил е българска филология във Великотърновския университет и публична администрация. Бил е учител в Техникума по текстил и старши експерт в Държавен архив – Враца, където го привлича краеведската тематика – развитие на учебното дело в региона и на читалищата. Проучва и популяризира  дейността на дарителите в Държавния архив, на популярни общественици и краеведи от Врачанския край.

 

140 ГОДИНИ УЧЕБНО ДЕЛО В СЕЛО КРАВОДЕР

   За начало на учебното дело в Краводер се сочи далечната 1870  година. В спомените на най-старите е останал образът на първия учител – Ганчо Кьопавия от село Девене. По-добре се помни Петър Жечов от с. Стубел,  дн. Монтанско,  от учебната 1895-96 година. Две години по-късно врачанин се главява за учител, остава популярен  с прякора си – “Гладен Герак”.  През 1900 г. от село Главаци идват Гоцо Даскала и Нено Иванов.         Едва през 1920-21 година се открива първи прогимназиален клас.          Заедно с разширяване на обхвата и нарастване на паралелките в началото на двайсетте години възниква желанието за изграждане на самостоятелна училищна сграда и се открива общ училищен фонд. Най-горещо тази идея се подкрепя от местния учител Иван Каменов.  В продължение на 17 години се събират необходимите средства  и през 1937-38 учебна година на доброволни начала се изгражда едноетажна училищна сграда във форма на буквата Г.

              Иван Каменов е първият местен учител, работи от 1921-ва до пенсионирането си през 1955 г. под умелото му педагогическо наставничество  десетки краводерски деца се докосват до знанието.  Бил е директор на училището, пунктов платец на учителите от тогавашната Краводерска община, ръководител на методически конференции, създател и председател на читалище “Светлина” /1932 г./ и негов самодеец, създател на земеделската потребителна кооперация “Пчела”/1932 г./ и неин председател, кооператор в новото ТКЗС, народен съветник.  С уважение и почит и днес  най-възрастните в селото споменават имената на Димитър Бочаров, Анастасия Бочарова, Керана Мазова, Димитър Коцев, Керияна Коцева, Петър Русинов, Тодор Бучински, Иван Митев – бъдещ директор на училището в с. Пудрия, педагог и краевед. Краводерското училище гради авторитета си, съхранява патоса на педагогическата традиция, усета за мисия.

            Сериозно изпитание е кампанията по ограмотяване, за която има данни от 1950 година. В архивите е отразено: “…учителите издириха неграмотните. Срещаха се след това лично с тях и от 15 ноември започна работа. Срещна се трудност при преодоляване срамът и вражеската агитация. Явиха се 92 души. Разпределиха се в три курса...Има мнозина вече, които четат и пишат. Обучението се води по програмата и указанията на МНП –  3 пъти седмично.

          През учебната 1960-61 г. при директора П. Нелов е открит VІІІ прогимназиален клас. Изграден е нов нов физкултурен салон,  спортни площадки. Училището печели награди по хандбал от зонални и републикански ученически първенства -  в Пловдив и Полски Тръмбеш. Началните учители К.Каменов, Пешунов, Спасов, Вутов, Йоцов, Милкова, Владимирова създават силно ядро от местни кадри, Леонкев, Манчев, Тронков, Стоименов “надграждат” в средния курс.

                        Най-важното събитие за учители, ученици, родители и за цялото село е надстройката на втори етаж на училището през 1972 г. по случай неговата 100-годишнина. Всички хора от селото участват с труда си в строителните дейности. С указ на Държавния съвет №1055 училището е наградено с орден “Кирил и Методий” – първа степен, а директорът Атанас Мечоров – с медал “Трудова слава”.

         Днес демографските процеси подтикват учителския колектив към търсене на изход – разработват се проекти, програми,  нови форми на извънкласна дейност.  Изградени са вокално-инструментална група, фолклорен състав, развива се художествено-творческата дейност с включване на ромските деца. С отличия и награди са оценени техните представяния през 2006 година в Общинския преглед на художествената самодейност /първо място/ и в Първия регионален фолклорен събор. А музикалният педагог Данчо  Стоянов и учителят и физкултурен  ветеран Димитър Миленов насърчават творческите и спортните заложби на учениците.     От 2009 година Краводерското училище “Св.св. Кирил и Методий” е със статута на прогимназия.

Такова е решението на Общинския съвет в Криводол и в него може да се види едновременно отговорния подход  за оптимизиране на училищната мрежа и добронамереност към 140-годишната история на Краводерското училище.     

 

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg