Добре дошли в уеб сайта на Регионално краеведско дружество - Враца

ВЛАДЕНИЯТА НА ЦАР КОНСТАНТИН И ЦАРИЦА ЕЛЕНА - БОЖИЯ МОСТ, БАНИТЕ, КОЛЕСНИЦАТА И КОСТАДИН КАМИК

13 Юли 2011г.
ВЛАДЕНИЯТА НА ЦАР КОНСТАНТИН И ЦАРИЦА ЕЛЕНА - БОЖИЯ МОСТ, БАНИТЕ, КОЛЕСНИЦАТА И КОСТАДИН КАМИК

Калина Тодорова – отдел „Краезнание” – РБ „Хр. Ботев”

 

Владенията на цар Константин и царица Елена

Божия мост, Баните, Колесницата и Костадин камик

 

Светите равноапостоли цар Константин и неговата майка Елена в народните представи на българите са или брат и сестра, или две сестри (свързано с древния механизъм на митологичното двоично мислене и често срещаната в българския народен календар близначност на светците) или съпрузи. В приказките и легендите от Врачанско те са мъж и жена, които имат дъщери (най често три). Свети Константин е един от светците-змееборци (заедно със св. Георги, св. Илия, св. Тодор, св. Михаил, св. Петър и св. Марина), наследили езическите змееборци гръмовержци (Тракийския конник, Перун, Тангра). Заедно със светците Петър и Павел, св. Илия и св. Панталеймон, св. Константин и св. Елена образуват кръга на слънчевите християнски светци (легендата за самоволната жертва на елена – слънчев символ е отнесена календарно към техните празници) (Попов 1991).

Според народния календар денят на светците (21-ви май) отбелязва края на пролетта и прехода към лятото. В аграрен план това е времето, през което магически трябва да се осигури бъдещо плодородие и здраве. Обредните практики са свързани с езическия култ към огъня и слънцето, чиито християнски „заповедници” са св. Царей - Константин и Елена: посещение на църквата (запалване на свещи); почистване на свещените извори (и пиене на вода от тях, т.е. ритуално очистване); курбанът-жертва.  На много места в този ден се правят подници, а невестите изнасят чеиза на слънце. Вярва се, че "Еленка носи в ръкава си градушката", че "Еленка и Костадин носят градушката в чувал" и затова се чества за предпазване от градушка (Българска 1994).

Изследователи определят играта върху жарава на 21-ви май (Св. св. Константин и Елена) като слънчева магия – обредност, свързана с култа към Константин-Хелиос и по-късно със св. св. Константин и Елена; с огнената същност на Сина-Слънце/Огън на Великата богиня майка Сабазий, носена от трако-фригийската етнокултурна общност. Християнският култ към св. св. Константин и Елена е формиран постепенно и няма данни кога точно Константин е канонизиран от православната църква за светец (в католическия календар той не фигурира, а света Елена се почита от католиците на 18 август). Майката на Константин се свързва с намирането на Честния кръст още в края на ІV век. Названите с християнски светци стари божества отбелязват и периоди от движението на слънцето. Последните проучвания на етнолози и археолози разглеждат „танцуването в огъня” не като старинен екзотичен обичай с много паралели по цял свят, а като „въвеждане на бога във вярващия” за пречистване и спасение, „…това упование е реликат от тракийската орфическа вяра в безсмъртието след смъртта” (Фол 2000).

Ако за Странджа е характерна обредната игра върху огнена жарава – нестинарството, предшествана от ритуалното очистване на аязмата, то във Врачанско езическата основа на легендите и преданията за светците „заповедници на Небесния огън” ни повежда към сакралния „скален къс” – към пещерата-утроба и нейните свещени извори.

Във Врачанския край на този ден се правят молебени и курбани на старите оброци, посветени на светците – за здраве и живот, против градушка и други природни бедствия. В много селища оброците са в близост до извори, кладенци, чешми: в землището на село Михайлово - до извора в местността Канчовец, в землището на село Вировско - до извора Вълкан край лозята, а преди години и при извора Чутората, откъдето оброчният камък е преместен през 1935 г. при Вълкан. Тук се правел тържествен водосвет и молебен за дъжд и плодородие, против градушки. Между селата Алтимир и Липница  в местността Прапора също има стар „оброк на Костадиновден”, където всяка година се правел курбан на светеца „да пази нивите от градушка”. През 1876 г. в тази местност намира смъртта си и е погребан Ботевият четник Стоян Войвода. Оттогава мястото е наречено Стоянов гроб и на Костадиновден се почита и паметта на героя. На курбана в местността Прапора се събират жителите на околните села – Алтимир, Добролево, Малорад, Сираково, Рогозен, Бързина, Ботево, Липница и Галиче (Николов 1996, Николов 1997). В Зверино не работят „женска работа”, не работят земята – „за от наводнение” и правят служба и курбан на оброка на Кошерен „при церо” (Захариева 2002). В местността Канчовец над герана (и по-късно построената чешма) в землището на село Михайлово има каменен оброчен кръст - тук се е служело на светците Константин и Елена. “След Освобождението едно лято беше много сушаво. Кукурузията започнаха да съхнат. Свещеникът Атанас Николов след разпускане на черквата покани всички селяни да отидем на оброка на Канчовец и да отслужим молебен за дъжд. Цялото село участва в молебена и отправихме молитви към Бога. След като се нахранихме и трябваше в купом да тръгнем за село, се появи облак. Хората не успяха да стигнат до село, когато се изля силен благодатен дъжд.” (Мария Цинцарско, с. Михайлово. Вж: Илчев 2006) „Тоа ден не са работи - празнува са за от градушка. От тогава почват да са кръшат лозята, да са стрижат овцете. Оброк се правеше на ония лозя одвъде откъде Баурене.” (Еленка Алексиева, с. Ракево. Вж: Тодорова 2007).

Имената на светците са вплетени в различни легенди, свързани с интересни природни забележителности: планински извори и пещерни езера, скали и пещери, скални мостове и реки.

В Западния Предбалкан, между селата Лиляче и Чирен се откроява невероятно скално творение, наречено от местните Божия мост. Божия мост е  остатък от карстова пещера, образувана близко до земната повърхност от подземния път на Лиляшка река. С течение на времето таванът на места се е срутил и се открила пещерна зала. Така се образувал скалният мост – огромна скална арка, с дължина 125 м. над старото легло на реката, като се оформила проходна пещера с три входа. В най-тясната част се образувало езерце. Във вътрешността на скалния мост са оформени различни пещерни образувания – скални колони, кубета, ниши. В древността Божия мост е използван като естествен мост, за което свидетелстват и останките от антична и средновековна крепост, намиращи се до него.

...Някога цялата околност около чудния скален мост е била обрасла във вековни гори. Тръгне ли надолу по Божимостийското дефиле, реката се врязва в карстовите скали. Хиляди години са били необходими, докато се създаде този природен феномен. С  него се свързват легендите и преданията за цар Константин и царица Елена… Живели те някога в този край сред недостъпните скали и пещери, с разкошни “царски” зали. Неслучайно на това място е срещала златния изгрев, според легендата, царицата. На каменната площадка над езерото и езлъчето платно тънкосвилено тъкала… (Крал-баир 2000).

В непосредствена близост до Божия мост е разположена късноантична крепост с форма на трапец, а откритите артефакти са от ІІ-ІV в. В местността Кадин вир (1 км. източно от с. Лиляче) или Старата черква е съществувало тракийско светилище, проучено още през 1949 г. от Ив. Венедиков. Материалите от проучването са керамични фрагменти от съдове, бронзови монети, фрагменти от мраморни оброчни плочки на тракийски Херос, фибули и др.

Имената на цар Константин и царица Елена се свързват и с друга природна забележителност във Врачанския балкан  - Баните- две пещери, разположени в скалите срещу Алпийския дом край Враца. Старите врачани разказват, че тук царските чеда – чудно хубави девойки се къпели в бистрите пещерни извори и посрещали “чисти” на високите скали първите слънчеви лъчи... Колесницата или Крал-баир е местност във Врачанския балкан – според една легенда това е колесницата на бягащия цар Йоан Срацимир, според други – колесницата на цар Костадин и царица Елена. Местността се намира срещу Баните (Андровски 1982).

Връзката със свещените извори – аязмата, древните свещени места – езическите светилища, разположени в/до пещера представят местата на слънчовите заповедници като места – път към онзи свят и Бога. Баните са разположени в скалния пролом Вратцата, пред любимата на алпинистите Централна стена, непосредствено до откритата през 2009 г. наследствена пътека „Антична и средновековна Вратица”. Археологическото проучване на античната и средновековна крепост, разположена в местността Градище продължават, но находките, открити до този момент доказват съществуването на тракийско селище в местността през ІV в. пр. Хр. То вероятно прераства в династичен център, управлявал племенния съюз на трибалите, който е населявал земите на днешна Северозападна България. Местните владетели са погребани в гробниците на Могиланската могила, която се намирала в центъра на днешния град Враца (Торбов 2005).

Златната царска колесница е търсена и по на север от Балкана. Западно от село Фурен и югоизточно от съседното Лехчево, на левия бряг на река Рибиньъ върху естествено защитена скалиста тераса са развалините на градището Костадин – местността е известна сред местните като Цар Костадин и Костадин камик. Високата, отвесно отсечена от три страни скала е скътала пещерата Царската дупка - издълбано в скалата елипсовидно помещение, в дъното на което, според легендата, било поставено каменно легло... Царско ложе било то – на самия цар Константин. А под голямата скала се намирало тайнствено подземие, в което изкусни майстори златари секли златни монети и изработвали изящни златни украшения. Тук се пазела и златната статуя на царица Елена, седнала в златна колесница, впрегната в златни коне. В близост до пещерата, в местността Костадин, съществува стар оброк, където до средата на ХХ век се събирали хора от всички околни села в деня на светците Константин и Елена (Христов 1995).

             Царсакта дупка се намира в района Калето. Тя представлява издълбано в скалата елипсовидно помещение, широко около 4 м, дълбоко 3 м и високо 2,5 м. В дъното на това помещение се е имало каменно легло, на което според преданието, е лежал цар Константин. На около 600 м от скалата Цар Константин, се намира оброкът върху Еленина могила. При разкопки на могилата е разкрито ритуално погребение - предполага се, че това е било погребална могила на жената на виден военачалник от тракийското владичество. Според сведения на археолога Богдан Николов долният културен пласт на градището Костадин е от укрепено селище през края на медно-каменната епоха, над него са строени укрепления и крепости през късната античност и ранното средновековие. Тракийски общества са обитавали землищата на селата Фурен и Лехчево и са оставили следи от селища и няколко земни надгробни могили. В съседното на Фурен село Лесура оброкът на Константин и Елена е върху тракийска надгробна могила (Димитрова 1995).

Не е случайно, че от четирите врачански църкви, именно в църквата „Св. св. Константин и Елена” („Свети Царей”) една от иконите, образуващи т. нар. „голям” или „царски” ред на иконостаса е „Животоприемен източник”. Църквата е разположена в югозападната част на града, в близост до река Лева и недалеч от мястото, където започва дефилето за село Згориград – Вратцата, в чиито високи скали се намират Баните и Колесницата и където е мястото на първите поселища на града – Кемер махала. Сегашният храм е построен в началото на ХХ век, тържествено открит и осветен от Русенския митрополит Василий на 21 май 1905 г. Издига се на мястото на строен през турското робство малък, скрит в земята едноименен храм. От него са останали само камъкът, върху който е лежала напрестолната плоча и някои църковни принадлежности и икони.

От лявата страна на царските двери в храма, четвърта поред е иконата „Животоприемен източник”. Върху нея, наред с лика на Божията майка, е изобразено аязмото на манастира в цариградския квартал Валукли. Иконописецът е изписал сцена от преданието, за което се разказва в Синаксара на Светлия петък – намирането от император Лъв Велики Макел (457-474г.) на чудотворния извор, станало по указание на Богородица, и чудесата, които неговата жива вода твори – изцерение на болни, слепи, недъгави, възкресяване на мъртви. В църквата „Св. Царей” във Враца пред иконата „Животоприемен източник” всяка година на Светлия петък идват християните от целия град да запалят свещица и да се помолят на Богородица за помощ и закрила, за лек. На този ден в храма се отслужва съборна света литургия, а срещу самия ден през нощта се извършва велик пасхален водосвет, в присъствието на множество богомолци, които още от вечерта започват да идват в храма, за да се поръсят и пият от светената вода за здраве. Такъв водосвет се извършва и на самия ден в двора на църквата (Свети 2009; Празничен 2007).

Във вярванията и легендарните текстове, достигнали до нас и обвързали природните забележителности с имената на народно-християнските заповедници на слънцето Константин и Елена се съдържат редица древни останки от почитането на Слънце-бога. В представените от нас текстове царят-Слънце и царицата са съпрузи и от брака им се раждат чудно красиви дъщери. Като съпрузи ги откриваме и в една народна приказка с мотив „чудно зачеване” - бездетните съпрузи цар Константин и царица Елена зачеват с помощта на златолюспеста риба и се сдобиват с близнаци (СбНУ 46, с. 341 - № 1). Връзката с древните вярвания може да бъде представена и чрез опозициите под формата на семантични редове: слънце-небе-мъжко начало, земя-вода-женско начало, изградили образа на божествената плодородна двойка.

В ежедневния и празничен живот на българите са съхранени остатъци от култа към небесното светило, следи от този култ се откриват и върху образци на традиционнато народно изкуство (кръгът, свастиката, розетата) – символи върху предмети и уреди от ежедневния живот, както и такива с утилитарно предназначение. Като слънчеви символи в българския фолкор и занаятите са често срещани: предмети – пръстен, златно колело, корона, яйце; птици – орел, лястовица, петел; животно – елен, кон, вол, бивол. Слънчевата колесница (и във вариант златна колесница) продължава да присъства като един от най-древните и универсални символи на бога-Слънце в представените фолклорни текстове. Още в праисторическата епоха слънчевата колесница символизира движението на слънцето по небесната крива и свързва двете противоположни линии на хоризонта от изток на запад. Тази колесница се превърнала в колесницата на Аполон, Митра, Кибела, Атис, когато те били отъждествени с бога-Слънце. Във всички религии на античния свят съществува колесница, която се носи със силен грохот, карана в небесната шир от всемогъщ водач (колесницата на Зевс или на Слънцето) (Шевалие 1995). Обитаваните някога от тракийското племе трибали земи на Северозападна България (където са разположени и природните забележителности, обект на настоящото проучване) „разкриват” и „показват” на съвременника едно след друго древни златни и сребърни съкровища, които са богат материал за изучаване култа към Слънце-бога по тези земи. За могъществото на трибалските владетели красноречиво говорят погребенията в Могиланската могила в гр. Враца, от скъпия инвентар, съдържащ дори колесница от предримската епоха. Според археолози, (Фол 3003: 16) погребенията са от първата половина на ІV в. пр. Хр. и се отнасят към кръга на трибалските първенци, предвождали нашествието към Абдера и чиито наследници се сражават с Филип ІІ и с Александър Велики. За силата на династията може да се съди и от Рогозенското съкровище. Рогозенското съкровище съдържа 165 сребърни съда с позлата. Те са били ритуално закопани на два купа. Първият куп е открит случайно, вторият – от археолози. Съкровището съдържа дипломатически подаръци от одриските царе (свидетелстват надписите по тях). То е принадлежало на трибалска царска династия. Съдовете са от V в. пр Хр. и от края на ІV в. пр. Хр. Аполоновият сервиз е едно от най-ярките свидетелства, според В. Фол за орфическата вяра, изповядана от траките. Върху устието на каничака е изписано: „Котис чедо на Аполон”. Дъната на фиалите са украсени с Аполонови глави във висок релеф. Върху сребърна кана от същото съкровище са изобразени две колесници, теглени от по четири крилати коня и управявани от кочияшки. В едната колесница е седнал Аполон, въоръжен с лък и стрела, а в другата – Артемида с клонка в дясната ръка и фиала в лявата. Великата богиня-майка, яздеща лъв и въоръжена с лък и стрела е върху тялото на друга кана с позлата от съкровището. Върху сребърен наколенник с позлата от погребението в Могиланската могила в гр. Враца е представен стилизиран образ на Великата богиня-майка с бръшлянов венец. Философията на Орфическото учение е базирана върху тракийската вяра-обредност, отправена към бога в два образа – Дионис и Аполон (опозната от старите Гърци) или, наречени от изследователи Синът-Слънце (Аполон) и Синът-Огън (Дионис). „В тази вяра „богът умира разкъсан”, за да се роди наново и да постави началото на всички небесни, земни и човешки цикли на смъртта и възкресението” (Фол 2003:10).

Според семантичната интерпретация на Проп златната украса е присъща на боговете, на мъртвите и на посветените, позлатяването е белег на принадлежност към митичното царство. Златото е метал, чиито блясък и дълговечност обуславят семантиката му. То се възприема като символ на светлината (връзка с огъня и слънцето), безсмъртието и вечността. Свързва се и със света на мъртвите и чрез него и с плодородието (Българска 1994: 147-148). Интересни тук са каменната колесница, каменният мост и камъкът на цар Костадин, скалата и пещерата като знаци на вечността и безсмъртието, като път към оня свят, но и като знак на божественото (Божи мост, каменна колесница, сътворена от Бога – т.е места на Бога и сътворени от Бога). Каменната колесница на Константин и Елена, която става „златна”, обитавана от Слънцето – т.е огряна от слънчевите лъчи върху хоризонта. Отново търсим сакрализацията на „скалния къс” в древното минало на тези земи. Тракийските царе и династически семейства имали и свещена функция – Гети (Даки), Трибали, Беси, Едони, Одриси са прозвища на властващи жречески семейства. Всички тези жречески династии извършват своите свещени ритуали на сакрални места – Гетите, свързани с култа към Залмоксис, който прекарва четири години в пещерата-утроба и за да излезе на петата и започне да проповядва безсмъртие. Бесите изпълняват свещенодействия в своето централно светилище в Родопите, където през деня лъчите на Синът-Слънце се спускат до олтара, а през нощта Синът-Огън ражда пламъци от същото място към черния свод. Едоните обожествяват планината Пангей. Името й има едно и също значение с това на Великата богиня-майка – Всеземие. Светилищата, които одрисите посвещават на Великата богиня-майка са в дъбрави. „Ако свещената дъбрава не увенчава скален връх, а се зеленее в равнината, тогава Одрисите поставят сред дърветата скален къс, за да виждат образа на Великата богиня-майка и на нейния Син” (Фол 2003: 23).

Водата присъства в различни форми – река, пещерни езера и извори и е задължителен елемент. Свещени течности за траките са водата, кръвта (виното), меда, млякото, маслиновото олио. С тях се извършват свещени жречески функции. От космогонична гледна точка водата покрива два противоположни символни комплекса: падащата, небесната вода, дъждът е небесното семе, което слиза да оплоди земята – тук тя е мъжка по природа и се свързва с небесния огън и от друга страна, първичната вода, бликаща от земята е женска по природа – в случая земята се свързва с луната като символ на осъществено плодородие, плодна земя, от която земята излиза, за да може, след като е било извършено оплождането, да започне растежът (Шевалие 1995: 161-169). Сакрализацията на изворите е универсална – те представляват началото на живата вода, която е като дъжда, божествената кръв, семенната небесна течност. Те са и символ на майчинството. Изворната вода е бистрата, девствена вода, самата същност на чистотата. Обяснимо е участието й в ритуали с подобни цели: тя очиства и лекува не само тялото, но и душата.

Природните забележителности, наречени на слънчевата двойка - светците Константин и Елена пазят спомена за древни свещени вярвания и ритуали. Легендите за тях са отзвук от култа към бога-Слънце, но и поредното свидетелство за голямата почит към слънцето в традиционатта народна култура на Северозападна България от началото на ХХ в. Израз на тази почит са най-древните негови символни обозначения, чрез кото присъства в текстове, както и географските реалии, свързани с култа (златна колесница, пещера с извор, скалата), запазени не само в наименованията на природните обекти, но и в народното знание за тях.

 

Литература:

 

Андровски 1982: Андровски, Кирил. Баните // Отеч. Зов, № 79, 8 окт. 1982, с. 14.

 

Българска 1994: Българска митология : Енцикл. Речник. София, 1994, 400 с.

 

Георгиева 1993: Георгиева, Иваничка.Българска народна митология. София,1993, 260 с.

 

Димитрова 1985: Димитрова, Дора. Археологическите паметници във Врачански окръг. София, 1985.

 

Захариева 2002: Захариева, Ивана. Село Зверино – бит и традиции в края на ХІХ и първата половина на ХХ в. Враца, 2002, 126 с.

 

Илчев 2006: Илчев, Захар. Разказ за Михайлово. В. Търново, 2006, 294 с.

 

История 1976: История на град Враца. София, 1976, 526 с.

 

Крал-баир 2000: Крал-баир. Легенди и предания от Врачанско. Враца, 2000, 220 с.

 

Николов 1996: Николов, Богдан. От Искър до Огоста. София, 1996.

 

Николов 1997: Николов, Богдан. Топонимията на Врачанска околия. София, 1997, 470с.

 

Попов 1991: Попов, Рачко. Светци близнаци в българския народен календар. София, 1991, 176 с.

 

Свети 2009: Свети места: Църквите и манастирите във Врачанския край. Враца, 2009, 240 с.

 

Тодорова 2007: Тодорова, Калина, Атанасова, Блага, Пелова, Весела. Празничен народен календар от Врачанския край. [София], 2007,  264 с.

 

Торбов 2005: Торбов, Нарцис. Цветанов Могиланската могила във Враца. Враца, 2005, 200 с.

 

Фол 2003: Фол, Валерия. Древна Тракия: Мълчанието проговаря. София, 2003, 64 с.

 

Фол 2000: Фол, Валерия, Нейкова, Ружа. Огън и музика. София, 2000, 395 с.

 

Христов 1995: Христов, Върбан. История на Лехчево. София, 1995, 366 с.

 

Шевалие 1995: Шевалие, Жан, Геербрант,  Ален. Речник на символите : Митове, сънища, обичаи, ритуали, форми, фигури, цветове, числа и др. : Т. 1. София , 1995, 671 с.

Сподели
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg