Добре дошли в уеб сайта на Регионално краеведско дружество - Враца

ОПЪЛЧЕНСКИЯТ КРЪСТ

13 Юли 2011г.
ОПЪЛЧЕНСКИЯТ КРЪСТ

Калина Тодорова – Регионална библиотека „Христо Ботев”

 

Опълченският кръст

 

Опълченският кръст в съзнанието на поколения е символ на непокорния български дух и жаждата за свобода, символ на саможертвата, на българското възкресение и българското освобождение – с него потомците в знак на почит към героите-освободители бележат светите места по цялата наша изтерзана земя.

           

Околчица – Българската Голгота…

„Вечно видим белег” в сърцето на Майка България, спомнящ величието и трагизма на българската национална революция, саможертвата в името на свободата… Паметният знак, който поставят врачани на този връх-легенда е опълченски кръст. В една статия, а и в писаните по това време свои спомени, врачанският адвокат и общественик Първан Т. Първанов (член на изпълнителния комитет за въздигане паметници на Христо Ботев, учреден през 1925 година при Ученолюбиво дружество „Развитие” - Враца) обяснява избора на опълченския кръст с желанието на членовете на комитета на Околчица да бъде поставен ярък знак, свързан с борбите на народа за национално освобождение.  „И въпреки че Ботевите четници въобще не са носили върху калпаците си руския православен кръст, извезан на Самарското знаме и пришит на опълченските калпаци, следва се традицията на следосвобожденските години, в които той се налага като символ на българското освобождение и е първият траен възпоменателен знак, издигнат на Козлодуйски бряг и Милин камък.” Всъщност, ако трябва да бъдем точни, руският православен кръст е пришит на ротното знаме на български доброволчески батальон още по време на Кримската война (1853-1856 г.).

***

            За кръста на Околчица Първан Т. Първанов пише: „Този грандиозен кръст величествено се откроява на върха на Балкана, като на вечни времена ще сочи Голготата на най-великия син на племето ни!” Тодор Бучински вижда паметника на върха „като символ на гордия дух и неудържимия полет към възход на българите”. Това е „опълченския (руския православен) кръст, който става символ на българското освобождение поради „кръстоносния” поход на руските войски и българските опълченци (християните) срещу турците (мохамеданите).” Ако потърсим причините, предизвикали точно този избор, опирайки се на народно-християнските представи и вярвания на българите, ще стигнем и до една наложила се в годините на робство тъждественост между понятията „християнска вяра” и „българска вяра”: „Наред с „принизяването” и профанирането на сакралното в битовото християнство християнската религия носи подчертано народностна окраска. При българите тя става символ на българския бит и традиции, на българското народностно самосъзнание. Християнски става символ на български и обратно – под българска вяра народът разбира християнство.” И макар като всяко човешко творение монументът да е подвластен на времето и хорските нрави, ако и символ - кръст Божи, кръст опълченски и повече от четирийсет години да е заменен с петолъчка, днес пак се извисява на заветния връх като „най-ярък знак” за силата на българския дух, като надживял превратностите на времето духовен исполин, като мост между поколенията... За обикновените българи той олицетворява саможертвата в името на свободата.

            Днес, под кръста на Околчица търсим онзи бял Дунав, извиращ от сърцето, единствен и неповторим за всекиго, за да открием „живата вода” на надеждата, за да го преминем, да го прекосим на път към върховете на любовта и вярата... Поетични излияния на непоет или младежки порив на немладеж? Изстрадани думи или плач по минало невъзвратимо невъзобновимо, но безспорно продължимо в „днес”?!

            В „Български хроники” Стефан Цанев описва свой спомен, как преди години завел гост италианец на Шипка и вместо да му разказва какво се е случило на Орлово гнездо, му прочел част от Вазовата ода „Опълченците на Шипка”. „Италианецът зарида неудържимо. – Пише поетът. – Ний с тебе, читателю, няма да заридаем, нашите сърца са закоравели, нам е омръзнало да се убеждаваме, че тази свобода не ни е дар, за нас е непонятно как ей тъй, без да те накарат насила, ще отидеш да се биеш, как ей тъй ще жертваш имот и живот, как ей тъй ще идеш да умреш за една гола идея, наречена „свобода” – нали свободата не се яде...

            За нас идеализмът и саможертвата на възрожденците са нещо непостижимо...”

            Да пропусна ли края на изречението или да го цитирам като създам още една тема за размисъл?...

             „...не – то би било обект на присмех...”

            И още: „А ти, читателю мой? Вярваш ли в някого, вярваш ли в нещо? Аз вярвам ли? Или се разхождаме по тази нежна планета като живи мъртъвци?”

            Пак в „Български хроники” авторът изповяда, че за да пишеш за Паисий, за Бозвели, за Раковски, за Левски, за Ботев, за Бенковски, за Дюстабанов, за отец Матей Преображенски, за „ратниците” на свободата ни означава да умреш много пъти заедно с всеки един от тях. Но преди физическата смърт, ще добавя аз, ще трябва много пъти да се закълнеш пред камата и револвера, да възприемеш с всеки един от тях екзистенциалния статус на жив покойник, да дадеш своя обет за героично поведение, „включващ заявка за отказ от действия, насочени към запазване на живота на всяка цена”, изживявайки символично собствената си смърт. След туй да минеш „като през огън” с устрема на младостта и ударите на юнашкото сърце, с възторга и опиянението своя бял Дунав да преплуваш, под разветия байрак да целунеш свещената родна земя, по врати залостени да хлопаш – сърцата заспали да пробуждаш – от село на село, от град на град…, да се срещнеш очи в очи с надеждата и решителността, с предателството и малодушието, с рожбите на оня „оживял” петвековен страх, да бъдеш лъган, издаван, да бъдеш сам, сам, сам юнак срещу неравен враг… Да говориш с Бога и дявола, не да умреш, а многократно „да мреш на кръста Христов”… И тогава съвсем логичен ще е народният сказ за националноосвободителните ни борби, идеология, формулирана от Иван Вазов в „Епопеята”, където се представя „България и българското като неунищожими, способни да възкръсват от пепелта, неизтребими поради постоянно сбъдващата се приемственост между вчера, днес и утре, между бащи-мъченици и синове-герои, между царствени деди и горди внуци.” Няма по-могъща власт от властта на любовта и вярата, крепители на сърцето човешко…                       И десетократно, и стократно тя ще се множи, когато затуптят сърцата български в едно, за да се извиси всенародната любов и всенародната вяра в безсмъртното българско юнашко сърце, да го съживи и възкреси за пореден път…

 

Сподели
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg