Добре дошли в уеб сайта на Регионално краеведско дружество - Враца

Църквата, паметникът и железният мост в село Ракево, Врачанско

21 Декември 2012г.

Калина Тодорова

 

Пред символите на Нова България

 

Църквата, паметникът и железният мост  в с. Ракево, Врачанско

 

„Ваше Високопреосвещенство, на 27 октомврий н. г. ще се извърши освещаването на новопостроените църква, паметник и мост в с. Ракево, Врачанско. По този случай се угажда ГОЛЯМО НАРОДНО ТЪРЖЕСТВО, на което ние ще изразим нашата привързаност към църквата, отдадем почит на загиналите герои по бранните полета и признателността си към строителството в нова България. Комитета по освещаването има честта да Ви покани да присъствувате на тържеството и Ви молим Ваше Високопреосвещенство да приемете отличните ни към Вас почитания.

Секретар – свещеник Стефан Маринов(18.10.1940 г.)”

Официална покана до Врачанския митрополит Паисий

(ТДА-Враца, Ф 381к, оп. 1/а.е. 547)

 

 

Преди години събирах сведения за културно-историческите паметници – „съкровището” на ракьовчени…  Обикалях селото и който й да запитвах, започваше разказа си за това как бащите им строили църквата, разкази за железния мост и за паметника, който се намира на центъра на селото… Мнозина пазеха спомен за откриването им – и трите градежа са открити в един и същи ден, но никой не си спомняше точно годината… По спомени от предния тогавашният кмет Бойко Симеонов посочи за година на откриването им 1935-а (Според архивните документи се оказа, че църквата се строи цели осем години и е осветена едва през 1940 г.). Така и отбелязах в своето фолклорно изследване на село Ракево. Още тогава ми прозвуча като послание фактът, че църквата, паметникът и железният мост са осветени в един и същи ден. Трите градежа маркират опорните точки на пространството в селището, но и опорните точки в духовното пространство на Нова България: църковният храм – българщина и вяра, мостът – богатата символика да свързва хора, пространство и време, паметникът – народната памет – „да се знае, да се помни во веки веков” - „на достойните предци от признателните потомци”.

Няколко години по-късно отново повдигнах капака на ракьовското съкровище, провокирана от случайно попаднало ми сведение за строежа на църквата и отново тръгнах по пътеката на времето.

 

І. Църквата „Св. Цар Борис І” и нейният свещеник – отец Стефан Маринов

 

            Село Ракево (Рекево село) се намира се на 25 км северозападно от Враца и е разположено сред равна лъка по двата бряга на река Ботуня. Граничи на изток с Галатин, на юг - с Криводол, на запад - с Урвене и Добруша, и на север с Баурене. Около извора Смърдещец се виждат следи от праисторическо селище, което е обитавано през средния неолит (Николов 1992: 18). Върху естествено защитената тераса Чульова дръмка са останките от укрепено селище, обитавано в края на медно-каменната епоха. Откъм изток, където е достъпната част на терасата, личат отбранителен окоп и вал. Тракийско селище през желязната епоха е имало на Кочова поляна, а тракийски могилен некропол се издига на Маркова страна.

            Останки от средновековно селище и неговия некропол са разкрити в местността под Урушки трап. В местността Манастира има развалини от едноабсидна средновековна църква, която е разрушена при поробването на България от турските нашественици в края на ХІV в.

            Днешното Ракьово село, така го наричат жителите на околните села, е пряк наследник на средновековното селище в местността Урушки трап и Манастира. То е заварено от поробителите с днешното си име.

            От стари хора се знае, че селото се е местило най-напред в Дупни кладенец, а после в Манастира поради чумни епидемии.

             Според запазено местно предание в близост до някогашното поселище имало манастир, който по-сетне бил опожарен като разплата за вдигнат бунт срещу турците в селото – м. Манастира. Разказва се и за съществувала църква – дали към манастира или в селото, но към нея има и килийно училище - черквата „Св. Неделя”, която  по-късно (разказва се преди националноосвободителните борби) е била съборена. „Основно училище (килийно училище от 1860 към черквата „Св. Неделя” – съборена; първата училищна сграда в черковния двор.” – четем в „Енциклопедия България”.

Дълги години след това в Ракево няма църковна сграда.

От съхранените архивни документи и от спомените на възрастни жители на селото се изяснява неоспоримият факт – в основата на инициативата и изпълнените с трудности дейности по събиране на средства и организирането градеж и вътрешна украса на църквата стои една обичана и уважавана от цялата местна общност личност – отец Стефан. Още с пристигането си в Ракево отец Стефан, след пенсионирането на свещеник Кирил Манчев през 1925 г., подема инициативата за построяване на православен храм в селото. Той е и председател на църковното настоятелство, чиито членове през годините, в които се строи църквата, са Димитър Иванов, Тодор Марков, Сотир Велков, Хаджи Дамян Рангелов, Христо Генков, Христо Върбанов, Петко Иванов и Петър Митов. В съхраняван в ТДА – Враца протокол от заседание на черковното настоятелство от 7 май 1932 г. се излагат подробно мотивите, с които ракьовчени молят Врачанския митрополит за разрешение за започване строеж на църковен храм в селото. Думите към настоятелите са на отец Стефан: „…На всички ни е известно, че народ без вяра и църква, без съвест е осъден на израждане и провала. Вие не желаете това, и нема и да желаете, а се въодушовлявате, като виждате съседните наши села украсяват храмове, а каква радост би била за всичките ни селяни да видят и нашето село с една малка църква, чийто анван ще бъде като благовестие, училище за вярата, любов и благочестие, а това ще спомогне да се изгладят обществените и семейни раздори и възстановят отношенията между родители и деца. Не е време да живеем само с благопожелания, а делата ни трябва да видят тези, които идат след нас…” От същия документ става ясно, че черковното настоятелство разполага с 71000 лева и в наличност събрана царевица, бакър, агнешки кожи за около 5000 лева, както и „достатъчно камък, делан, който е прекаран на самото място”, гора „за нуждите”, „тухлите, които са необходими имаме ги обещани от благочестиви по-заможни християни, вар. Предвижда се изграждането на църквата да стане от вещ майстор с опитни зидари, като в тяхна помощ са изцяло жителите на селото.  От последвалата преписка става ясно, че цитираният протокол № 11 е утвърден и набавянето на необходимите материали започва още през юни същата година. Започналите с ентусиазъм църковни градежи във Врачанска и Плевенска епархии за съжаление на много места доста се проточват във времето. Според архива на Врачанска митрополия недостига на средства, особено в последните 1938, 1939 и 1940 години забавят строежа и в Ракево. Съхраняват се преписки между черковното настоятелство, отец Стефан и Врачанския митрополит Паисий, с преписи до Областния директор за този период, от които черпим ценни сведения като за трудностите около строежа на храма, така и за неговите строители, зографи и марангози; подробности около тържественото му освещаване. От тях научаваме, че изпълнението на строежа е възложено на арх. Дограмаджиев, който изработва и паметника в центъра на селото. Разполагаме и със сведение, което обаче не успяхме да потвърдим с документи от архива на митрополията, че първоначално с изграждането на църквата се заемат строители от славинската школа (или пък е имало само някаква предварителна уговорка!), построили много църковни храмове в Монтанско, Ломско и Видинско. В своята монография „Славинските Първомайстори” арх. Николай Тулешков прави преглед на майсторите и териториите на влияние, където съвсем бегло споменава и за строежа на ракьовската църква: „Известен строител на къщи и черкви е бил Георги Манчин (ок. 1835 – ок. 1931). Негово дело били черквите в с. Ракево, Врачанско, и множество къщи из селищата между берковица и Лом.” (Тулешков 2007: 26).   

 Църковното настоятелство с решение от 21.01.1940 г. „Възлага на художника иконописец Илия Петров от София да ни благоукраси храма”, който изпълнява възложената му дейност по „стенната иконопис” в срок и според договореното. Комисия, назначена от Врачанския митрополит Паисий, констатира след преглед на изработените от резбаря Цветко Младенов Пелов иконостас и архиерейски трон, че „работата е акуратна и добросъвестна”. Желанието на ракьовчани и църковното настоятелство в селото новопостроеният храм „Св. цар Борис І” да бъде тържествено осветен на 15 май 1940 година е възпрепятствано от ангажираността на Епархийския архиерей по „посрещане на делегация на Англиканската църква”. От текста на поканата на комитета по освещаването до Врачанския митрополит Паисий научаваме и датата на официалното освещаване на църквата – 27 октомври 1940 г., на която дата се предвижда и освещаването и на другите два важни градежа – паметника и железния мост (ТДА-Враца, Ф 381к, оп. 1/а.е. 547).

            Баба Ленче (Еленка Алексиева) дълги години е била в църковното настоятелство и е пяла в църковния хор. Тя си спомня доста неща около построяването и освещаването на църквата, както и за самия отец Стефан. Според баба Ленче църквата е построена за няколко години. Майсторите били от Царева Ливада. При освещаването болшинството от жителите на селото дарили по нещо за нейното вътрешно обзавеждане. Иконите също са дар от местни жители. Църковната камбана е дарена от Иван Марков Маринов (погребан в църковния двор). При тържественото освещаване в църквата пели момичетата от селото, сред които била и тя. Кмет по това време, пак според нея,  бил Цветко Петров от Бяла Слатина (Тодорова 2006: 12).

 В църковния двор, освен надгробния паметник на дарителят на камбаната Иван Марков, могат да се видят още две надгробия – на Хаджи Дамян Рангелов и съпругата му Ненка.

Отец Стефан е останал в спомените на своите съвременници и потомците като обичан и справедлив човек, обичан и уважаван от ракьочени. До последно се грижел и за църквата – „дори и при комунизма” всяка сутрин и всяка вечер биел камбаната. „Спомням си, че всички венчавки, кръщавки, опокои на починали се извършваха в черквата от поп Стефан. Всеки ден сутрин в седем часа и след обяд в пет ходеше да бие камбана. По това човек можеше да си сверява часовника. Правеше служба на всички църковни празници. Спомням си как на Богоявление от рано сутринта обхождаше всички домове в селото за да ръси със светена вода за здраве. Беше голям фен на местния футболен отбор.. Изключително интелигентен, учтив и внимателен. С това бе заслужил уважението на мало и голямо в нашето село.” (Колекция „Архивни документи: Врачанско край” – Регионална библиотека - Враца) Когато починал, не бил погребан в църковния двор, както е прието за свещенослужители и ктитори на храма, а в селското гробище, което се намира над черквата по негово желание: „Нашия дедо поп не иска да го копат в черквата, а в гробищата – при другите. Не иска да се дели от хората. Казваше – какво ще правя в църквата сам, тука (в гробището) кой как мине се некой ще ме преелее, свещица ще ми запали...”

Освен за построяването на църквата в Ракево, той повежда борба и за строеж на църква в съседното село Баурене. Отец Стефан обслужвал трите села – Баурене, Добруша и Ракево. Строежът на църквата в Баурене след 9 септември 1944 г. е преустановен, а постройката е превърната в склад за зърно. Наследниците му си спомнят, че не си примирил с това и дълги години пращал жалби във Враца, ходел многократно да се разправя по различни инстанции.

Интересни данни за личността и живота на отец Стефан научаваме от спомените на неговата внучка – Николина Николова, която в селото наричат Нушка (р. 23.ІХ.1943 г.). Тя е родена и отгледана в Ракево, живяла там до своята 15-годишнина при баба и дядо й и помни интересни събития.

Цено Маринов Нинов (отец Стефан) е роден на 30.Х.1900 г. в Козлодуй. „Родът на дядо ми идва от Ботевградско – някога Правец е било махали. Дядото на моя дядо е бил овчар. Обаче имал неприятности с турците и избягал в Оряхово. А от Оряхово се заселил  в тогава е било Козлодуй. Там бащата на моя дядо се оженва и имал четири деца – баща му се казвал Марин, а майката – Мария. Две са починали, остават двамата – дядо ми  е бил най-големият и един брат Атанас. След това прадядо ми Марин  и прабаба ми Мария осиновяват едно момиче на име Кичка, обаче и тя е починала.  Баба Мария – аз я помня, защото идваше често в Ракево. Баба Мария е дъщеря на свещеник, който служил и в Урвене някога. Рожденото ииме на дядо ми е Цено, а когато става свещеник той приема църковното име Стефан. Но навсякъде той се подписваше: свещеноиконом Стефан Маринов Нинов. Единствено в паспорта му пишеше Стефан и тиренце или скобички – не помня – Цено. Тези две имена ги имаше само в паспорта му. Дядо ми преди да завърши Черепишката семинария е бил моряк в Беломорския флот…” В Ракево идва със своята съпруга – Цвета от Оряхово и първоначално живеят на квартира, докато си построи къща в центъра на селото. Имат шест деца – най-големият Бушко, Юлия, майката на Нушка, която умира млада – на 27 г., Марин (Минчо, както всички го знаят в Ракево), Мария – починала като дете, Ангелина (Галина), Илия, последната Лиляна (Лилето).

Николина Николова си спомня, че дядо й говорил три езика – румънски, гръцки и руски. Около 1940 г., преди 9 септември той бил изпратен да служи като свещеник в Беломорска Тракия – Драва, Солун и Кавала – „Ходил е сред местното българско население”. Приятелствата, които завързва там са за цял живот – поддържа връзки с тези, които остават там, разменят си писма, подаръци, гостувания. В двора на голямата му къща имало дарак и след 9 септември 1944 г., когато минават руснаците, в това голямо помещение в двора настаняват двайсетина войника и една „дуня” – жена, която им готвела, перяла. С двама от тях също дълги години поддържа връзки чрез писма.

„Всяка сутрин и след обяд в 5 часа ходеше и извършваше богослужебна молитва в църквата. Хората си сверяваха часовниците по него. Имаше една пейка пред къщи и като се връщаше от църквата – запомнила съм, че няколко души – тримата църковни настоятели, които бяха на Ракево тогава – единият беше дядо на отец Цветан, Петко Младенов – на Данчо бащата и още един, за който не съм сигурна, Петър Калицин също идваше, но тези тримата всеки ден се събираха на приказки. На пейката те сядаха тези църковните настоятели, дядо ми сядаше – те покрай него, говореха и хората като минаваха просто разговаряха на различни теми. Много хора идваха да го питат за съвети него. Много, много разговаряше.

И той беше много контактен и тих, кротък човек. Аз не съм го чула него да се кара. Като дойдох в София да уча той непрекъснато ми пишеше писма  и започваше писмата и завършваше с една фраза – любимата му фраза: „Ум царува, ум робува, ум патки пасе!” И като си ходех в Ракево ваканции – все това ми повтаряше: „Не забравяй поговорката!”.

Ходеше всеки ден да проверява как върви гробницата му в гробищата. Непрекъсното говореше: аз ще бъда от тая страна, баба ти ще бъде от другата страна. Защото той от диабет почина. Където и да е баба ти – ще я докарате тука до мене. Той искаше и след смъртта да си бъде при еноряшите. „Искам при еноряшите – тука да си бъда при  всички!”. Ходи в църквата, докато тежката болест година преди да се раздели с този свят не го ослепява и оставя неподвижен. Умира на 6 ноември 1972 г. и въпреки любовта си към съградения с негово участие и в годините на комунизъм оцелял и функционирал, благодарение на него храм, той е погребан по негово желание в общите селски гробища – факт, който и до днес впечатлява съселяните му и неговите наследници.

 

Източници:

 

Николов 1992: Николов, Богдан. Изв. муз. СЗ България, т. 18, 1992 г., с. 18.

 

Тодорова 2006: Тодорова, Калина. Село Ракево- Духовна култура. Враца, 2006, 180 с.

            Тулешков 2007: Тулешков, Николай. Славинските първомайстори. София, 2007.

 

 Непубликувани материали:

 

ТДА-Враца, Ф 381к, оп. 1/а.е. 547

 

Колекция „Архивни документи: Врачанско край” – Регионална библиотека – Враца. Поселищни проучвания: с. Ракево, общ. Криводол.

Сподели
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg