Калина Тодорова – Регионално краеведско дружество
Бял Дунав – свещената река
Поречията на големите реки са населявани от най-дълбока древност – тук възникват и най-старите култури. С река Дунав пряко е свързана съдбата на германци, баварци, австрийци, словаци, маджари, хървати, сърби, румънци, българи, украинци – наречена е „най-интернационалната река в света”, защото влиза в пряк досег с територията на най-много държави. „Великата река” пресича северната част на Балканския полуостров и свързва народите, населяващи полуострова с тези от Средна Европа. Като воден път столетия Дунав играе решаваща роля както за стопанското, така и за културното развитие на Стария континент.
В духовната култура и вярванията Дунав по един или друг начин е обожествяван и почитан като свещена река. Видян е в различни превълъщения – ту като дете, момче, ту като мъж, ту като момиче, девойка или жена, майка. Често пък, носещ семантиката на реката, в него едновременно се проявява и мъжкото и женското начало – реката е баща на океана и същевременно в общия кръговрат на водата тя е дете на океана, реката е майка, но тя е и дете (момиче). Древните гърци (Хесиод) го смятали за „брат на Нил, син на Океана и на богинята на морето Тетида”. В Траяновите медали пък, Дунав е изобразяван като жена с покривало, опряна на урна – символ на тайната (тайната е в това, че Дунав крие местоположението на изворите си ).
Дунав бил наричан от римляните Данубиос, което е от м. р., докато в немски език е от женски род – „die Donau”, за разлика от Рейн, който е „мъж” – „der Rhein”. Още старите германци смятали тези свои реки за „съпрузи”. По-късно, през романтизма, в редица статуи те (Дунав и Рейн) са изобразявани като плодородна двойка. Пак германиците изобразяват Дунав и като дете и младеж – например при един от изворите на реката. Река Дунав се образува от сливането на ручеите, извиращи от Шварцвалд Бреге (Брег) и Бригах, а официалният извор – главата на Дунав – е в парка на двореца Фюрстенберг в град Донауешинген. Водата от този извор се влива в Бригах, а тя от своя страна се съединява с Бреге. Скулптурна група, дело на Адолф Вайнбренер, изобразява жена, младеж и дете: „Майка Баар сочи на младия Дунав пътя на изток...” Баар е плато, разположено между Шварцвалд и Алб, в което се сливат водите на карстовия извор при Фюрстенберг с Бригах. В центъра пък на град Пасу се сливат трите реки – Дунав, Ин и Илц. Тук също е поставен фонтан (1903), изработен от Якоб Бради и украсен със статуята на мадоната-покровителка на Бавария. Тя държи три деца, символизиращи трите реки: Дунав, Ин и Илц.
Знаменитият „Фонтан на реките”, намиращ се на Пияца Навона в Рим, произведение на Л. Бернини и на неговите ученици (1650-1651) включва алегорическа фигура, изобразяваща Дунав като символ на Европа.
За славяните Дунав е също с двойствена природа. В руския героически епос –билините - Дунав се свързва с буйната и мъжествена фигура на руския богатир Дунай Иванович. В редица украински песни откриваме образа на Дунав-жених, зет. Темата е позната и във фолклора и на други дунавски страни.
За българите Дунав е свещена река. От най-древни времена отношението към нея е двояко – на страх и култопочитание.
Още римските християни вярвали, че Дунав е райска река. Вярването, широко разпространено на Балканите през Средновековието е отразено и в старобългарските текстове: “…Това е една от четирите реки, които изтичат от извора в рая, именно Фисон, както се нарича от нашето Писание, от гърците Истър, от римляните Дунавий и от българите Дунав” (Псевдо-Кесарий); “Фисон, който се нарича Истър и Газ, и Истър и Дунав от траките, също излиза от рая. Като мине под дълбините на земята и стигне до Запада, излиза при Пеонската планина, която се простира от Сицилийското море до германците, при Северния океан. Оттам той тече на изток и се влива в Евксинския Понт (Черно Море) през пет устия” (Константин Костенечки).
В песенния фолклор на българите Дунав е най-възпятата река, наречена е „бял Дунав” и е обвързана с редица митологични конструкции, видяна е като „сакрална, свещена”, извираща от дървото на живота (в различните му варианти - дърво, момина китка и др.), самата тя като хоризонтален модел на световното дърво, като път и граница между световете, като световна ос.
Семантиката на епитета „бял” надхвърля художектвено-описателнота му функция и насочва към търсене в няколко насоки, свързани с: мястото на “бялото” като цвят-код в българската митопоетична традиция на фона на общославянските и балканските вярвания, свързани с цветовата символика; мястото и участието на белия и черния цвят в хидронимите по българските земи; връзката между сакралията “Дунав” и постоянния епитет, даден от народа ни на великата река.
Изследвайки цветовата символика в хидронимията по българските земи Стоян Райчевски посочва „особеното” място на “бял Дунав” по отношение на останалите хидроними. Основа на неговата теза е връзката между цветовете и четирите земни посоки (позната и използвана от почти всички древни народи, включително скити и прабългари), както и връзката на бялото и черното с една от най-архаичните опозици – ляво-дясно: “По-особен е случаят с река Дунав. Тази голяма европейска река, край която се създава и утвърждава Първата българска държава, в българския фолклор винаги бива наричана Бели Дунав. Едва ли имаме основание да тълкуваме това й наименованеи като опозиция на Черно море, в което тя се влива. По отношение на него, пък и по отношение на българската прародина, река Дунав е голяма западна река, а съгласно цветовата символика на прабългарите посоката запад, както вече отбелязахме, се обозначава с белия цвят. Името Бели (Бял) Дунав се среща само в песенния фолклор и естествено е, че белият цвят тук сега вече има значение и на хубав, голям и добър. Ще добавим, че по същата тази река са разположени два града, чиито имена също съдържат белия цвят: Белград (Београд) и Виена (Wien, от келтски Vindobona, сравни др.ирл. find=бял.” В постоянния епитет „бял” съотнесен към Дунав откриваме древното значение на „свещен”, „сакрален”, както и редица други значения: бял Дунав – хубав Дунав, бял Дунав – добър Дунав, значение на преход-път между световете, Дунав – мъжко начало, бял Дунав – чист Дунав (притежаващ пречистваща сила).
Дунав означава „голяма река”, наименование с индоевропейския корен „дану” – река. Бял/бел Дунав в буквален превод означава „свещена река”. С това свое значение етнонимът трайно присъства в българския фолклор. Наред с него, срещаме и други значения на митологемата Дунав, произтичащи от отделните контекстови значения на епитетът „бял” (например хубава, добра река и т.н) прикрепен към фолклорния Дунав. Те са в непосредствена връзка със значенията, с които се употребява в славянските езици и по нашите земи лексемата „дунав” – „пълноводен, прииждащ”, „вода отгоре – поройни дъждове”. Това има отношение и към старите имена на реката – Истрос и Матаос, които значат „силен, могъщ, буен” и „клокочещ, бушуващ”.
***
До голяма степен култът към реките и речните божества е обусловен и от факта, че реките са единствените естествени водоносни и отводнителни артерии на сушата. В митологията на южните славяни реките и ручеите са „кръвоносните съдове” по които тече кръвта на земята. В световните митологии е твърде разпространено вярването за връзка на реките с редица божества, връзка, на която се приписва необикновения им, божествен произход. Едни от най-големите реки на територията на петте континента на Земята са смятани за проявления на великата космическа река, откъдето идва всичко и където всичко се завръща – такива са Бойн (Боанд) в Ирландия, Севърн (Великобритания), Йордан (Палестина), Тибър (Италия) и много други. Бял/бел Дунав за българите е райска река, носеща живот, път между света на живите и предците, божествена чистота и святост, но и „бушуващата” водна сила, стаила мощта на първичната водна стихия, убежище на тайнствени митични и демонични създания…