Малцина днес знаят, че премахването на символа на следосвобожденска Враца става през м. май 1955 г. по едноличното нареждане на Вълко Червенков при посещението му във Враца. Това ултимативно разпореждане е реализирано на часа, без никакво обсъждане от местните партийни функционери. В ход е приведено и решението за незабавно издигане на временен бюст на площада, до построяването на нов монументален паметник. (Този факт, публикуван в книгата на И. Райкински „Първият паметник на Христо Ботев и неговата чета през 1890 г.“, както и развоя на събитията около възстановяването му през 1992 г. така и остават все още встрани от обществения интерес.)
А днешните врачани не би трябвало да са в неведение, че решението за премахването на символа на Враца през 1955 г. не е взето от тогавашните им съграждани, че това деяние е извършено не просто без съгласието, но изобщо без знанието на гражданите.
Но би трябвало също да знаят, че възстановяването му през 1992 г. е станало изцяло и единствено по волята на врачанската общественост, която буквално е извоювала неговото изваждане от складовете, където е бил захвърлен и пак по тяхно решение и искане е издигнат на площад „Руски“.
Премахнат с един замах, съдбата на реликвата на бащите и дедите на врачани е предрешена по чужда воля. Отнето му е правото дори да остане поне до заместването от новия паметник. Разчленен и захвърлен по складове и буклучарници, той е скрит от очите на врачани за цели 50 години.
И както мислели и се надявали извършителите на това деяние, със стария паметник, осветен в присъствието на омразния им български княз Фердинанд и не по-малко омразния им премиер Стефан Стамболов - най-големия в очите им недостатък на паметника - било приключено веднъж завинаги. (не случайно изчезва тъкмо плочата с името на княза и министър.председателя!) В онези десетилетия след 1944 г. когато проблемите на Враца и врачани не се решавали от врачани и дори не се решавали във Враца, действително историческият символ на Враца изглеждал унищожен и загубен за винаги. Едва ли някой ще се учуди, че и Институтът за защита на паметниците за култура остава напълно индиферентен по този огромен скандал с един исторически паметник, чак до 1992 г., когато е сезиран от Земляческата врачанска дружба в София.
Но през всичките тези години, в които никой не знаел къде е изхвърлен, нито пък смеел да пита, въпреки клеймото върху него като „фашистки паметник“, като върху всичко, изградено преди девети, се оказва, че той не е нито забравен, нито прежален от врачани.
Врачани постепенно започват да се възмущават, вълнуват, питат за съдбата на „първия паметник“, „стария паметник“, техния символ на Враца, изграден от бащите и дедите им, независимо, че не получават нито внимание нито отговор.
НАДГРОБНИЯТ ПАМЕТНИК НА ПОЕТА
Тези въпроси – случайно или не! - зачестяват тъкмо след трагедията, сполетяла града на 1 май 1966 г, когато скъсаното хвостохранилище затлачва прясно ремонтираният площад с новият гигантски паметник на Ботев върху него. Дали врачани са видяли в това нещастие възмездие и поличба срещу поругаването на символа на Враца, който е бил издигнат на неслучайно място? Той бил издигнат точно на лобното място, където са стояли изложените за поругание отрязани глави на войводата и неговите момчета, за които именно след Освобождението, врачани започнали да отслужват панахиди за Бог да прости. А издигнатият паметник, при липсата на установен гроб, изпълнявал почти сакралната роля на тяхно надгробие по аналогия с паметника на Левски в София.
Има един удивителен факт, който разкрива почти страхопочитателното отношение на съвременниците на първия паметник на Ботев – и той се разкрива в поздравителната телеграма на пловдивския кмет по случай откриването. В него буквално се казва : “ Предайте моля нашите поклони пред останките на достойний българский син, който падна жертва за Българската свобода и независимост“.
Грешка ли е допуснал г. Христо Дюкмеджиев като е написал „ останките на достойний българский син“? – всеки знае, че тленните останки на поета не са погребани под паметника. Или ни разкрива нещо, което ние – отдалечени не само от разстоянието на времето, но и от вярванията на онези дълбоко религиозни българи днес не можем да разберем, защото не изповядваме и не споделяме техните ценности и убеждения. А г. Дюкмеджиев гласно е изразил това дълбоко чувство и убеждение на всички тогавашни съвременници, че паметникът, издигнат на площада във Враца, където е била изложена на поругание отрязаната му глава, всъщност представлява неговото лобно място, надгробието на поета.
Впрочем може би не е невъзможно да се опитаме да разберем чувствата, с които врачани са издигнали паметника, ако си спомним, че Освобождението идва само броени месеци след саможертвата на поета и неговите момчета. Още известието за обявяването на войната срещу Османската империя, толкова скоро след гибелта на Ботев, трябва да е подействало дълбоко на вярващото тогава в Божиите знаци население, да е трогнало дълбоко и разтърсващо обикновените хора.
Дали са почувствали, че четниците са се сторили курбан за България, принесли са себе си жертва за свободата, та ето – наистина тъкмо те са предизвикали със саможертвата си Освобождението? - Жертвата точно в нейния изначален сакрален библейски смисъл и още по-вече пък саможертвата – чието олицетворение е Христос, означава точно това – даваш жертва нещо много скъпо и ценно за да измолиш от Бог нещо още по- скъпо, ценно, по-скъпо от живота - свободата. За религиозните поколения на България това трябва да е бил съвсем ясен и разбираем знак, а аналогията – Христовата саможертва – пълна.
Тази сакралност се разкрива категорично и недвусмислено от факта, че първите чествания на Ботевата памет всъщност представляват помени, възпоминания за покойниците – на тях се отслужват парастаси - панахиди и се колят курбани за „Бог да прости войводата и неговите момчета“. Жал, скръб, състрадание и може би дори чувство за вина – са чувствата,които откриваме в началото на традицията за поклоненията на Ботев. Това продължава 2 десетилетия, преди честванията да се превърнат в общонационални и официални и най-вече партийно-политически, арена за сблъсък на идеологически противници.. Но едно нещо се е запазило все пак до днес от онези чувства, вложени от първите врачани – и това е характерът им на поклонение – а това е именно връзката със сакралния смисъл който съдържат първите организирани възпоменания.
- Онези поколения врачани, за които религията е била морален стожер на живота, бита и ежедневна необходимост, са почувствали точно по този буквален начин саможертвата на четата – „Ето те са отишли и са се принесли себе си в жертва за да се освободим ние. Съвременници и на гибелта на момчетата и на толкова скорошното освобождение – за Враца то идва още в края на 1877 г. – ще рече на другата година след гибелта на поета, това не може да не се е сторило знамение. И това не са предположения – в прав текст го срещаме в речите при откриването на паметника на Ботев –
„Тъй като Ботев и другарите му доброволно принесоха себе си за жертва на българската свобода“ – казва в речта си Константин Велев – учител от Враца
Същото казва и в речта си Стамболов – министър-председател : „ Днес тържествено осветяваме и откриваме паметника на българский герой Христо Ботев, който умре с мъченическа и юнашка смърт, България за да стане свободна и честита да живее. Жертвата, която тоя знаменит юнак направи за благото на своето отечество са оцени от благодарното потомство“.
Можем да си представим в този контекст как врачани са се преизпълнили с чувство на жалост, състрадание, благодарност и може би дори – разкаяние за тяхната смърт, а и за масовите предателства на оцелелите – толкова млади. Затова става разбираемо като едно естествено продължение на това дълбоко чувство на благодарност и състрадание, спонтанното и масово възникващо желание сред свидетелите на четата от селищата да отслужват помени, панахиди, парастаси, възпоменания, оброци, курбани за „Бог да прости войводата и неговите момчета“
Затова и първите знаци, които бележат местата на възпоминанията от населението представляват кръстове и оброци – като дървения кръст, поставен още преди освобождението от свещеника на Мраморен на мястото на сражението на Милин камък – кръст – знак за загиналите! Кръст поставят и козлодуйчани на мястото където слиза четата! А от 1884 г. черковното настоятелство – Козлодуй започва да отслужва ежегодно панахиди в памет на загиналите. В Оряхово е отслужен първият парастас – тоест помен на 17 май 1880 г. за загиналите войводи - Ботев, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Поставен е и комитски оброк – 1882 г. , а до него отново кръст! И тъкмо свещениците, заедно с учителите са тези, които оглавяват населението в спонтанното му желание да направи помени и да принесе курбани за „Бог да прости войводата и момчетата“. А врачани започват да събират средства за издигане паметник на мястото, където е била изложена главата на поета още през 1879 г.!
Така първият паметник на Ботев, през очите на издигналите го врачани, започва постепенно да се очертава по-ясно като многопластов носител на много символики. Той става символ на Освобождението, защото става средоточие на целия градски живот. Именно той дава името на площада, който въпреки официалното име “Александровски площад”, е наричан масово от населението “площадът при паметника на Хр. Ботев”, докато се преименова при градската регулация през 1899 г. Но неговото срастване с Враца и врачани можем да потърсим именно във факта, че това е един символичен гроб на поета издигнат на място, свързано с неговата гибел и че паметниковата фигура изпълнява функцията на надгробна статуя! По обясними причини лобното място на поета е установено чак през 1901 г. и все още има съмнения в неговата точност. За врачани, които са го издигнали тогава, това е бил един инстинктивно открит начин да поставят надгробие като символ вместо липсващия гроб на поета. Това е скритият, таен, мълчалив, дълбоко закодиран, сакрален смисъл, вложен от тях в неговото издигане, което е съизмеримо със свещенодействие! Тази дълбока символика се разкрива и от набучените глави поставени в четирите края. Не случайно и той е ограден с ограда, така както се огражда гробно място.
Това дълбоко закодирано значение което вложили първити врачани в надгробния паметник по инстинкт и по традиция се продължавало от потомците им, независимо от разрастването му до общонационален празник, чак до разрушаването на нарочения за събряне символ на Враца през 1955 г. и неговото разчленяване. И в този контекст наистина става ясно, че неговото разрушаване и унищожаване би било равнозначно на кощунствено оскверняване на надгробно място!
БОРБАТА ЗА БОТЕВ
Пръв надига глас за да изрази общественото възмущение в публичното пространство големият художник на Ботев – проф. Жечко Попов. „ненормално е този символ на патриотизъм и национална гордост да стои захвърлен и да е недостъпен“ за потомците на врачани, които са го издигнали със собствените си средства. Той пише няколко статии, за да изрази протеста си срещу унищожаването на историческия символ на България – първия паметник. Това са статиите „Заключен символ на патриотизъм и нац. гордост“ – в. Отечествен зов, бр.2/ 6 ян. 1968 г., Ботев лист – 1991 г. Врачански ( и национални) проблеми около Ботев, 1991 г. Появява се още един глас за възстановяване на паметника. Неин автор е Симеон Цеков – „Предложение за стария паметник“, в. Отечествен зов, № 45/ 9 юни, 1978 г.
Тези първи гласове в защита на паметника остават без отглас сред местните власти и структури.
Тогава се издига гласът на Стоян Ц. Даскалов. През 1981 г. полемиката се подема отново от големия писател на врачанския край. Освен тревогата и негодуванието си от захвърлянето на паметника, той изказва и съжалението си че изобщо е заменен с друг, независимо какъв. И дава примери от цял свят за отношението към „малки паметници на големи личности“, национални герои, които никой не смее да поругава и да заменя с други, а почита векове наред. Първата му статия под заглавие „Паметник –реликва“, е поместена във в. „Народна култура“ , бр. 1, 1 ян. 1981 г. заедно с резултатите от проучването на въпроса от един журналист, което те предприемат във Враца заедно и целенасочено, за да дадат гласност на кощунственото отношение с първия български исторически паметник. Журналистът, подкрепил Ст. Ц. Даскалов в борбата му за историческото наследство на врачани е Георги В. Попов. Той пише репортаж от проучването на съдбата на частите от паметника по врачанските складове – „Съдбата на „първия“ Ботев“ , В. „Народна култура“ , бр. 1, 1 ян. 1981 г.
Липсата на отзвук сред местните власти не спират Ст. Ц. Даскалов да се бори за огласяване проблема с изхвърления паметник. През 1983 г. пише още по-остра и безкомпромисна статия - „Още веднъж за паметника на Ботев“, във в. „Литфронт“, №33, 1 септ. 1983 г. Това е гневна публикация за захвърлените из буренаци и складове части от паметника и безразличието на местните власти, протест срещу третирането му като обикновена стара вещ, дори по-зле и от експонат, защото е направо изхвърлен.
Този път от публикацията има резултат - реализирано е предложението му да се отбележи мястото на което е бил паметникът със специална табела, но с грешка –вместо 1890, е написано 1891 г - също показателна за отношението на местната управа към историческото наследство на врачани.
И въпреки че след поставянето на табелата въпросът за съдбата на паметника отново заглъхва, неочакван вероятно за мнозина тогава тласък му дава въпрос на една жителка до редакцията на в. Отечествен зов. Въпросът на Мая Куюмджиева с тревога за паметника предизвиква нова серия публикации по темата.
Нов изразител на проблемите около съдбата на наследството на врачани става журналистът Димитър Бочев, който започва целенасочено и последователно издирване и отразяване на развитието на въпроса на страниците на в. Отечествен зов“.
Междувременно както изтъква в книгата си „Първият паметник на Христо Ботев и неговата чета 1890 г. „ бившият директор на музея Иван Райкински, специалистите от музея настояват паметникът да се превърне в експонат и въздействат в този смисъл върху местните власти. Статуята на поета е извадена от буклуците и поставена в една от залите на музея, което среща недоволството на гражданите. Това становище се подема неочаквано в разрез със желанието на цялата врачанска общественост и на изтъкнати врачани като Ст. Ц. Даскалов и професионалисти като проф. Жечко Попов, започнали битката за спасяването на историческото наследство на врачани. Своя идея излага и изтъкнатият историк и археолог Богдан Николов, който предлага възстановяването му на Милин камък.
ОБЩЕСТВЕНОТО ОБСЪЖДАНЕ
Започва през 1989 г. със специално разкритата рубрика „Търси се място за стария Ботев паметник“ във в. „Отечествен зов“. Тя се разкрива и води от журналиста Димитър Бочев.
В обсъждането с предложения активно се включват гражданите с различни идеи относно мястото на което да бъде издигнат отново, но с едно общо становище – непременно да бъде възстановен в градска среда и абсолютното несъгласие да бъде превърнат в музеен експонат. Оказва се, за неприятна изненада на погребалите първия Ботев символ - според тях завинаги - че врачани нито са го забравили, нито са се примирили с това предрешено и наложено от външни сили нареждане.
Врачани правят въпроса национален - борбата им за отвоюване на историческото си наследство, завещано от дедите им влиза в националния ефир. Общественото обсъждане е отразено както в специално предаване на Националната телевизия на 6 ян. 1990 г, така и по националното радио, програма „Хоризонт“.
На проведеното обсъждане на 12 февр. 1990 г. се противопоставят окончателно двете мнения – на музейните работници за експонат и на врачани – за паметник в градска среда.
За пръв път след близо 4 десетилетия заточение, предрешено и наложено от външни за Враца лица, на врачани се предоставя шанс да вземат съдбата на своите ценности в свои ръце и те го правят категорично. Те нито са забравили нито са съгласни да се забрави това забележително дело от историята на Враца станало неин символ. Нито пък споделят станалите нарицателни отрицателни мнения за паметника, по скоро наложени и преекспонирани от един ограничен кръг хора с характерна политическа ориентация, които далеч не са отразявали мнението на самите врачани. Доказателство, че врачани винаги са обичали своя символ е фактът, че независимо от външни внушения против него, те не са му посегнали да го махнат.
Обсъждането е отразявано на страниците на в. „Отечествен зов“ от журналиста Д. Бочев, който пише поредица публикации по темата и прави широко достояние разгърналото се обсъждане.
В полемиката се включва и земляческото дружество на врачани в София, създадено след Балканските войни, което наброява над 4 хиляди души, потомци на старите врачани, активно следящи проблемите във Враца. Те пишат изложение до Националния институт на паметниците по културата срещу превръщането на паметника в експонат и настояват института да изпълни най-сетне функциите си, със закъснение от 40 години.
Междувременно на дневен ред се поставя от проф. Жечко Попов и въпроса за възстановяването на опълченския кръст напаметника на Околчица. Създава се Инициативен комитет, който издига идеята паметникът да бъде възстановен на Околчица.
На 4 дек. 1991 г. на заседанието на комитета участват представители и на врачанското земляческо дружество. За пръв път се обсъжда мястото на площад Руски като най-подходящо.
Чак тогава се създава комисия начело с арх. Д. Шонев, която да издири и събере разхвърляните части и елементи от паметника по различни складове.
През април същата година комитета оглежда площад Руски и обсъжда начина за експонирането на паметника, което е окончателно решено.
Паметникът е възстановен за около месец през 1991 г., като за целта са събрани са средства по набирателна сметка от гражданите.
Така става възможно тържественото му освещаване на 27 май 1992 г. по волята на врачани като резултат от първото обществено допитване в историята на Враца.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
През последните 4-5 десетилетия Първият паметник на Ботев обикновено се описва като скулптурно—архитектурен паметник. Но в контекста на сакралния смисъл на първите чествания се вижда, че това определение е по-скоро чуждо на чувството което са вложили врачани при издигането му.
Когато издигат идеята да се постави паметен знак на мястото на отрязаните глави на четниците, не бива да забравяме че това се случва само 3 години след смъртта му – през 1879 г. когато в България не е имало традиция за строеж на паметници в архитуктурно-скулптурния смисъл който днес се влага в това понятие.
Паметен знак се е поставял на надгробията, в знак именно на възпоминание. Едва ли можем да очакваме че врачани са вложили друг освен обичайния им смисъл в издигането на един паметен знак на мястото, което свързвали със смъртта на поета.
През следващите близо 50 години след ликвидирането на паметника, църквата липсва в живота на населението и е скъсана връзката, скъсано е знанието, за поклонението пред паметника като равностоен израз на полагане на своеобразен помен и панахида.
Надгробният комплекс на поета започва да се третира само и единствено като некачествена скулптура и решенията които се взимат са все с оглед на така предрешенетото му значение.
Това води и до пренебрегването на иначе очевидни исторически факти, че това е първият символ на Враца с общонационално значение, който прави града национален фокус, във времето, когато Вазов пише “Епопея на забравените”. Не случайно няма поема за Ботев в нея – защото благодарение на паметника изгинат за помен на Ботев от врачани той не е между забравените.
Но въпреки това, този принос на врачани към следосвобожденската ни история , който може и трябва да служи за реален повод за национален принос, е подложен на нестихващи, бих ги нарекла без колебание брутални издевателства. Няма да се спираме на споровете около вида му, продиктувани от тясно партийни ежби и омрази, които въпреки всичко не принудили твърдоглавите врачани да го премахнат. Драматичната му съдба започва с поругаването му от румънските войски, които го събарят по сведения на съвременници при нашествието си във враца през 1913 г. Следва буквалното му обезглавяване, разчленяване и изхвърляне през месец май 1955 г. по нареждане лично на Вълко Червенков, по складове и буклучарници и “арестуването му” в градската кула, в продължение на няколко десетилетия.
За да се стигне и до неговото реабилитиране на площад “Руски” след обществено допитване до населението през 1990 г , което показва че врачани не са го отписали като символ на града си, въпреки заточаването му в продължение на 4 десетилетия.
Стигна се и до повторното му обезглавяване, на което сме свидетели днес.
Под всевъзможни предлози, които изместват същността му на първият символ на свободна Враца, днес той е отнет от историческото и културно наследство на врачани, от главната му и най-важна роля и мисия му да бъде тяхната историческа връзка на врачани с предците им.
В. Пелова